Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Тогава ще трябва да й осигурите полицейска охрана — настоя Рийс.

Макс примигна с очи и тихо добави:

— Не бих се притеснявал за подобно нещо, мистър Уйлямс. Не я изпускаме от погледа си откакто се омъжи за вас.

Берлин

Понеделник, 1 декември

10:00 часа

Болката беше непоносима, а той я търпеше от четири седмици.

Лекарят му бе оставил някакви хапчета, но Валтер Гаснер се боеше да ги взема. Трябваше да бъде постоянно нащрек, за да следи дали Ана няма да се опита пак да го убие или да избяга.

— Трябва веднага да постъпите в болница — бе го посъветвал лекарят. — Загубили сте много кръв.

— Не! — Валтер за нищо на света не искаше това.

Прободните рани ставаха достояние на полицията. Ето защо Валтер повика лекаря на компанията, знаейки, че той няма да съобщи на полицията. Валтер не можеше да допусне ченгетата да душат из къщата му. Не сега. Лекарят мълчаливо бе зашил зейналата рана и в погледа му се четеше любопитство. Когато свърши, той го попита:

— Искате ли да ви изпратя сестра, за да ви обслужва, хер Гаснер?

— Не. Жена ми… жена ми ще се грижи за мене.

Всичко това се бе случило преди месец. Валтер бе позвънил на секретарката и й бе казал, че е катастрофирал и ще си остане вкъщи.

Замисли се за ужасния миг, в който Ана се бе опитала да го убие с ножицата. Той се бе обърнал точно навреме и острието се заби в рамото му, вместо в сърцето. За малко не припадна от болката и шока, но запази съзнание достатъчно дълго, за да завлече Ана в стаята й и да я заключи. А тя през цялото време крещеше: „Какво направи с децата? Какво направи с децата?“

Оттогава Валтер я държеше заключена в спалнята. Той й приготвяше храната. Качваше таблата до стаята й, отключваше вратата и влизаше вътре. Тя седеше свита от страх в ъгъла и шепнеше: „Какво направи с децата?“

Понякога той отваряше вратата и я сварваше да стои с опряно на стената ухо, опитвайки се да долови някакъв шум от децата. В къщата не се чуваше нищо, освен гласовете на Ана и Валтер. Той знаеше, че му остава съвсем малко време. Мислите му бяха прекъснати от някакъв слаб шум. Заслуша се. Чу същия шум. Някой се движеше по коридора на горния етаж. А в къщата не трябваше да има никой. Той самият бе заключил вратата.

Фрау Мендлер бършеше праха на горния етаж. Тя чистеше по домовете и идваше в тази къща за втори път. Но не й харесваше. Миналата сряда хер Гаснер беше вървял през цялото време след нея, сякаш се боеше, че ще открадне нещо. Когато се опита да се качи на горния етаж, той я спря сърдито, плати й надницата и я отпрати. В държанието му имаше нещо, което я плашеше.

Слава Богу, днес го нямаше. Фрау Мендлер си отключи вратата с ключа, който бе взела миналата седмица, и се качи на горния етаж. В къщата бе необичайно тихо и тя реши, че няма никой. Бе почистила едната спалня, където намери разпилени дребни пари и една златна кутийка за лекарства. Тръгна по коридора към следващата стая и се опита да отвори вратата, но тя бе заключена. Странно. Реши, че сигурно държат там някакви ценности. Тя натисна още веднъж дръжката и чу, че зад вратата нечий женски глас прошепна:

— Кой е?

Фрау Мендлер дръпна изплашено ръката си.

— Кой е? Кой стои пред вратата?

— Фрау Мендлер, чистачката. Искате ли да ви почистя стаята?

— Няма да можете. Аз съм заключена. — Гласът й се повиши, изпълнен с ужас. — Помогнете ми! Моля ви! Извикайте полицията. Кажете им, че мъжът ми уби децата. Ще убие и мен. Побързайте! Бягайте оттук, преди да е…

Нечия ръка завъртя фрау Мендлер и тя се оказа очи в очи с хер Гаснер. Беше блед като мъртвец.

— Защо се въртите тук? — попита той.

Ръцете му я стискаха болезнено.

— Аз… аз не се въртя — възрази тя. — Днес е денят за чистене. От агенцията…

— Казах на агенцията, че не искам никой да идва тук. Аз… — Той млъкна.

Беше ли се обадил в агенцията? Искаше да се обади, но болките му бяха толкова силни, че вече не можеше да си спомни. Фрау Мендлер направо бе ужасена от това, което забеляза в погледа му.

— Нищо не ми казаха — увери го тя.

Той остана неподвижен, ослушвайки се към заключената врата. Вътре бе тихо.

— Махайте се оттук! — извика Валтер на фрау Мендлер. — И не се връщайте повече.

Тя се втурна навън. Не й бяха платили, но беше взела златната кутийка и монетите, които намери върху шкафчето. Жал й беше за нещастната жена, заключена в стаята. Искаше й се да й помогне, но не можеше да е намесва. Имаше досие в полицията.