Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Добра идея. Струва си да опиташ.

Д-р Келър отведе Ашли в малка стая за срещи. Вътре имаше шест души.

— Искам да се запознаеш с едни приятели — каза той.

После я разведе и й представи другите пациенти, но тя прекалено се стесняваше, за да чуе имената им. За нея те бяха Дебелата, Кокалестия, Плешивата, Куция, Китайката и Внимателния. Всички й се сториха много приятни.

— Сядай — каза Плешивата. — Искаш ли кафе?

Ашли седна.

— Благодаря.

— Чували сме за теб — каза Внимателния. — Доста ти се е струпало.

Тя кимна.

— Предполагам, че на всички ни е било тежко, но ни помагат — рече Кокалестия. — Тук е прекрасно.

— Лекарите в клиниката са най-добрите в света — отвърна Китайката.

„Всички изглеждат толкова нормални“ — помисли си младата жена.

Д-р Келър седеше отстрани и слушаше разговорите. Четирийсет и пет минути по-късно той се изправи.

— Струва ми се, че е време да си вървим, Ашли.

Тя стана.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички ви.

Куция се приближи до нея и прошепна:

— Недей да пиеш водата тук. Отровена е. Искат да ни убият и да продължат да получават пари от държавата.

Ашли преглътна.

— Благодаря. Ще… ще го запомня.

Докато вървеше по коридора с д-р Келър, тя го попита:

— Какви са проблемите им?

— Параноя, шизофрения, раздвоение на личността, маниакални разстройства. Но откакто са тук, са постигнали забележителен напредък, Ашли. Искаш ли да си говориш с тях редовно?

— Не.

Д-р Келър влезе в кабинета на Ото Люисън.

— Доникъде не съм стигнал — призна. — Груповата терапия не действа, хипнотичните сеанси също. Искам да опитам с нещо друго.

— Какво?

— Трябва ми разрешението ти да изведа Ашли на вечеря извън територията на клиниката.

— Струва ми се, че идеята ти не е добра, Гилбърт. Може да е опасно. Тя вече…

— Зная. Но в момента аз съм врагът. Искам да й стана приятел.

— Нейното алтер его Тони веднъж вече се опита да те убие. Ами ако опита пак?

— Ще се справя.

Д-р Люисън се замисли.

— Добре. Искаш ли някой да дойде с вас?

— Не. Всичко ще бъде наред, Ото.

— Кога ще започнеш?

— Довечера.

— Искаш да ме заведеш на вечеря?

— Да. Мисля, че за теб ще е добре за малко да напуснеш клиниката, Ашли. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм.

Остана изненадана от възбудата си при мисълта да излезе с Гилбърт Келър. „Ще е забавно да се махна от тук за една вечер“ — помисли си. Но знаеше, че има още нещо. Вълнуваше я това, че ще е с него.

Щяха да вечерят в японския ресторант „Отани Гардънс“, отдалечен на осем километра от болницата. Д-р Келър знаеше, че поема риск. Тони или Алет всеки момент можеха да вземат връх над нея. Но си каза: „По-важно е Ашли да се научи да ми вярва, за да мога да й помогна.“

— Странно нещо, Гилбърт — обади се Ашли, като се оглеждаше наоколо в оживения ресторант.

— Какво?

— Тези хора не изглеждат по-различни от пациентите в болницата.

— Ами те не са по-различни, Ашли. Сигурен съм, че всички имат проблеми. Единствената разлика е, че хората в болницата не могат да се справят с тях толкова добре, затова им помагаме.

— Нямах представа, че имам проблеми, докато… е, нали знаеш.

— А знаеш ли защо, Ашли? Защото си ги заровила надълбоко. Не си можела да приемеш онова, което ти се е случило, затова си издигнала в ума си стени и си скрила лошите неща. Много хора го правят. — Той умишлено смени темата: — Как е пържолата ти?

— Прекрасна е, благодаря.

От този момент нататък Ашли и д-р Келър веднъж седмично излизаха извън клиниката. Обядваха в чудесно италианско ресторантче, наречено „Бандучи“, вечеряха в „Палмата“, „При Ивлийн“ и „Гърненцето“. Не се появяваше нито Тони, нито Алет.

Една вечер той я заведе на танци в малък нощен клуб с прекрасен оркестър.

— Приятно ли ти е? — попита я.

— Много. Благодаря ти. — Погледна го и добави: — Ти не си като другите лекари.

— Те не танцуват ли?

— Знаеш какво искам да кажа.

Той я притисна към себе си и двамата изпитаха силно вълнение.

„Това може да е много опасно и за двама ви, Гилбърт.“

— Зная какво се опитваш да направиш, готин. Опитваш се да накараш Ашли да те помисли за свой приятел.

— Аз наистина съм й приятел, Тони, както и твой.

— Не си. Смяташ се за страхотен, а мен ме пренебрегваш.

— Грешиш. Уважавам и теб, и Алет също толкова, колкото и Ашли. И трите сте еднакво важни за мен.

— Наистина ли?

— Да. Тони, когато ти казах, че имаш прекрасен глас, говорех съвсем сериозно. Свириш ли на нещо?