Сидни Шелдън - Насън и наяве

Гласът му беше бял.

— Si. Това е място за хора, които са pazzo. — „Тъкмо затова си тук, докторе. Ти си лудият.“

— Това е място, където ще бъдеш излекувана. Алет, какво ти идва наум, когато затвориш очи и си представиш това място?

— Хогарт 5 5 Уилям Хогарт (1697–1764) — английски художник. — Б.пр. . Той е рисувал лудници и ужасяващи сцени. — „Прекалено невеж си, за да си чувал за него.“

— Не искам да мислиш за това място като за ужасяващо. Разкажи ми за себе си, Алет. Какво обичаш да правиш? Какво би искала да правиш, докато си тук?

— Обичам да рисувам.

— Ще трябва да ти намерим бои.

— Не!

— Защо?

— Не искам. — „Това какво е според теб, дете? На мен ми прилича на грозно петно. Остави ме на мира.“

— Алет? — Пред очите на Гилбърт Келър лицето на младата жена отново се промени.

Алет я нямаше. Той събуди Ашли. Тя отвори очи и примигна.

— Започнахте ли?

— Вече свършихме.

— Как се справих?

— Разговарях с Тони и Алет. Положихме добро начало, Ашли.

Получи писмо от Дейвид Сингър.

Скъпа Ашли,

Пиша ти само няколко реда, за да знаеш, че мисля за теб и се надявам, че лечението ти напредва. Всъщност често си мисля за теб. Като че ли заедно сме преживели войните. Битката беше сурова, но спечелихме. Имам добра новина. Увериха ме, че от Квебек и Бедфорд няма да повдигат обвинение срещу теб. Ако мога да направя нещо, само ми пиши.

На следващата сутрин д-р Келър отново хипнотизира Ашли, за да разговаря с Тони.

— Какво има сега, готин?

— Просто желая да си побъбрим. Искам да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти. И така съм си добре.

— Е, аз обаче се нуждая от твоята помощ, Тони. Искам да те питам нещо. Какво мислиш за Ашли?

— За госпожица Кльощав задник ли? Я не ме стряскай.

— Не я ли харесваш?

— Меко казано.

— Какво не ти харесва в нея?

Последва пауза.

— Опитва се да пречи на всички да се забавляват. Ако от време на време не се налагам, животът ни ще е пълна досада. Досада. Тя не обича да ходи по купони, да пътува и изобщо да се забавлява.

— Но ти обичаш, така ли?

— Можеш да се обзаложиш. Нали точно за това е животът, готин?

— Родена си в Лондон, нали, Тони? Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Ще ти кажа само едно. Иска ми се сега да съм там.

Мълчание.

— Тони… Тони…

Но тя вече си беше отишла.

— Искам да разговарям с Алет — каза Гилбърт Келър. — Изражението на Ашли се промени. Той се наведе напред и тихо я повика: — Алет.

— Чу ли разговора ми с Тони?

— Да.

— Двете с Тони познавате ли се?

— Да. — „Разбира се, че се познаваме, тъпако.“

— Но Ашли не знае за вас, нали?

— Не.

— Ти харесваш ли Ашли?

— Нямам нищо против нея. — „Защо ми задаваш всички тези тъпи въпроси?“

— Защо не разговаряш с нея?

— Тони не иска.

— Тя винаги ли ти казва какво да правиш?

— Тони ми е приятелка. — „Не е твоя работа.“

— И аз искам да съм ти приятел, Алет. Разкажи ми за себе си. Къде си родена?

— В Рим.

— Рим харесва ли ти?

Гилбърт Келър видя, че изражението на Ашли се променя и тя неочаквано се разплака. Той се наведе над нея и успокоително каза:

— Всичко е наред, Сега ще се събудиш, Ашли…

Тя отвори очи.

— Разговарях с Тони и Алет. Те са приятелки. Искам трите да се сприятелите.

Докато Ашли обядваше, в стаята й влезе един от санитарите и видя оставена на пода картина. Той я разгледа и после я отнесе в кабинета на д-р Келър.

В кабинета на д-р Люисън се провеждаше съвещание.

— Как върви, Гилбърт?

— Разговарях с двете алтер его — замислено отвърна той. — Доминира Тони. Тя е от Англия и не желае да говори за това. Другата самоличност, Алет, е родена в Рим и също не е много приказлива. Затова ще се съсредоточа върху този момент. Там е причинена травмата. Тони е по-агресивната. Алет е чувствителна и затворена. Обича да рисува, но се страхува да го прави. Трябва да открия причината.

— Значи смяташ, че Тони доминира над Ашли?

— Да. Ашли не е съзнавала съществуването й, нито пък това на Алет. Но Тони и Алет се познават. Това е много интересно. Тони има прекрасен глас, Алет е талантлива художничка. — Показа пейзажа, който санитарят му бе донесъл. — Мисля, че вероятно талантите й са ключът към проблема.

Веднъж седмично Ашли получаваше писма от баща си. След като ги прочиташе, тя тихо седеше в стаята си и не искаше да разговаря с никого.

— Те са единствената й връзка с дома — каза на Ото Люисън д-р Келър. — Смятам, че засилват желанието й да се измъкне от тук и да започне нормален живот. От полза е и най-малкото…