Сидни Шелдън - Насън и наяве

Ашли започваше да свиква с новата си среда. Пациентите като че ли свободно се разхождаха наоколо, макар че на всяка врата и по коридорите можеха да се видят санитари. Порталите винаги бяха заключени. Имаше обща стая, където можеха да се събират и да гледат телевизия, спортен салон и трапезария. Пациентите бяха японци, китайци, французи, американци… Полагаха се всички усилия болницата да изглежда колкото може по-нормално, но когато Ашли се връщаше в стаята си, винаги заключваха вратата зад нея.

— Това не е болница — оплака се на Алет Тони. — Това си е затвор.

— Но доктор Келър мисли, че може да излекува Ашли. И тогава ще можем да си отидем.

— Не бъди глупава, Алет. Не разбираш ли? Единственият начин да излекува Ашли е да се избави от нас, да ни накара да изчезнем. С други думи, за да я излекува, ние трябва да умрем. Е, аз няма да го допусна.

— Какво ще правиш?

— Ще намеря начин да избягаме.

На следващата сутрин един от санитарите придружи Ашли до стаята и.

— Днес изглеждаш различна — каза той.

— Наистина ли, Бил?

— Да. Почти като друг човек.

— Това е заради теб — тихо отвърна Тони.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме караш да се чувствам различна. — Тя го докосна по ръката и го погледна в очите. — Караш ме да се чувствам прекрасно.

— Я стига.

— Сериозно. Много си секси. Знаеш ли го?

— Не.

— Така е. Женен ли си, Бил?

— Бях.

— Жена ти е била луда, че те е оставила. Откога работиш тук, Бил?

— От пет години.

— Това е много време. Някога искало ли ти се е да се махнеш?

— Естествено, понякога.

Тони понижи глас:

— Ти знаеш, че всъщност ми няма нищо. Признавам, че когато дойдох, имах малък проблем, но вече съм излекувана. И аз искам да се измъкна от тук. Обзалагам се, че си в състояние да ми помогнеш. Двамата с теб можем да си тръгнем заедно. Ще си прекараме страхотно.

Той я изгледа за миг.

— Не зная какво да ти отговоря.

— Знаеш, разбира се. Виж колко е просто. Само трябва да ме пуснеш през нощта, когато всички заспят, и готово. — Тя го погледна и прошепна: — Ще направя така, че да си струва, ще видиш.

Бил кимна.

— Остави ме да си помисля.

— Естествено — уверено отвърна Тони.

Когато се върна в стаята си, тя каза на Алет:

— Ще се махнем от това място.

На следващата сутрин придружиха Ашли до кабинета на д-р Келър.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Тази сутрин ще опитаме с натриев амитал. Някога взимала ли си такова нещо?

— Не.

— Е, ще видиш, че действа много отпускащо.

Тя кимна.

— Добре. Готова съм.

Пет минути по-късно д-р Келър разговаряше с Тони.

— Добро утро, Тони.

— Здрасти, готин.

— Щастлива ли си тук, Тони?

— Странно е, че ме питаш. Да ти кажа честно, наистина, започва да ми харесва. Чувствам се като у дома.

— Тогава защо искаш да избягаш?

Гласът й стана твърд:

— Какво?

— Бил ми каза, че си го помолила да ти помогне да избягаш.

— Копеле мръсно! — яростно извика Тони.

Скочи от стола, втурна се към бюрото, грабна някакво преспапие и го хвърли към главата на д-р Келър.

Той се приведе.

— Ще те убия, ще убия и него!

Д-р Келър хвана ръцете й.

— Тони…

Пред очите му изражението на Ашли се промени. Тони изчезна. Психиатърът усети, че сърцето му се е разтуптяло.

— Ашли!

Когато се събуди, тя отвори очи, озадачено се огледа наоколо и попита:

— Всичко наред ли е?

— Тони ме нападна. Ядоса се, защото разбрах, че се опитва да избяга.

— Аз… съжалявам. Имах усещането, че става нещо лошо.

— Няма нищо. Искам да се запознаеш с Тони и Алет.

— Не!

— Защо?

— Страх ме е. Не… не искам да се срещам с тях. Не разбираш ли? Те не са истински. Съществуват само във въображението ми.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях, Ашли. Налага се да се опознаете. Няма друг начин да се излекуваш.

Ашли се изправи.

— Искам да се върна в стаята си.

Санитарят я остави сама. Ашли се чувстваше напълно отчаяна. „Никога няма да се махна от тук — помисли си. — Те ме лъжат. Не могат да ме излекуват. — Не бе в състояние да приеме, че в нея живеят други личности… Заради тях бяха убити хора, бяха разрушени семейства. — Защо аз, Господи? — Разплака се. — Какво съм ти направила? — Седна на леглото. — Не мога да продължавам така. Има само един начин да сложа край. И трябва да го направя веднага.“

Ашли се изправи и обиколи малката стая, като търсеше нещо остро. Напразно. В помещенията предвидливо не беше оставено нищо, което да позволи на пациентите да се самонаранят.