Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Искаш ли да поговорим за Лондон, Тони?

— Да. Там беше страхотно. Лондон е толкова цивилизован град. Човек може да си намери много занимания.

— Имала ли си някакви проблеми?

— Проблеми ли? Не. Бях много щастлива в Лондон.

— И не си спомняш да ти се е случвало нещо лошо?

— Не, разбира се. — „И какво ще постигнеш с това, готин?“

Всеки сеанс носеше нови спомени на Ашли. Когато си лягаше вечер, сънуваше, че е в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Там бе Шейн Милър и хвалеше работата й.

„Нямаше да се справим без теб, Ашли. Ще те задържим тук завинаги.“ После сцената се прехвърляше в затворническа килия и Шейн Милър казваше: „Много ми е трудно да го правя сега, но при тези обстоятелства компанията те уволнява. Естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. Нали разбираш? В това няма нищо лично.“

Когато сутрин се събудеше, възглавницата й беше мокра от сълзи.

Терапевтичните сеанси натъжаваха Алет. Напомняха й колко много й липсва Рим и колко щастлива е била с Ричард Мелтън. „Двамата можехме да живеем толкова щастливо, но вече е твърде късно. Твърде късно.“

Тони мразеше терапевтичните сеанси, защото й носеха ужасни спомени. Толкова бе направила, за да защити Ашли и Алет. Но получаваше ли благодарност от някого? Не. Бяха я заключили като някакъв престъпник. „Но аз ще се измъкна от тук — обещаваше си. — Ще се измъкна от тук.“

Страниците на календара свършиха и започна нова година. Д-р Келър все повече се ядосваше.

— Прочетох последния ти доклад — каза му д-р Люисън. — Смяташ ли, че наистина нямат спомен, или просто те разиграват?

— Разиграват ме, Ото. Като че ли знаят какво се опитвам да направя и не желаят да ми го позволят. Мисля, че Ашли искрено иска да ми помогне, но те не й дават възможност. Обикновено под хипноза можеш да стигнеш до тях, но Тони е много силна. Налага пълен контрол и е опасна.

— Опасна ли?

— Да. Представи си колко много омраза трябва да се е насъбрала в нея, за да убие и кастрира петима мъже.

Останалите месеци до края на годината не доведоха до по-добри резултати.

Д-р Келър постигаше напредък с другите си пациенти, но не и с Ашли, към която проявяваше най-силна загриженост. Имаше чувството, че на Тони й е приятно да го разиграва. Беше решена да не му позволи да успее. И после неочаквано постигна успех.

Всичко започна с поредното писмо на д-р Патерсън.

5 юни

Скъпа Ашли,

Имам служебно пътуване до Ню Йорк и много ми се иска да намина при теб. Ще се свържа с д-р Люисън и ако той не възрази, можеш да ме очакваш към края на месеца.

Три седмици по-късно д-р Патерсън пристигна заедно с привлекателна тъмнокоса жена на около четирийсет години и с нейната тригодишна дъщеря Катрина.

Поканиха ги в кабинета на д-р Люисън. Той се изправи да ги посрещне.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, доктор Патерсън.

— За мен също. Това е госпожица Виктория Анистън и дъщеря й Катрина.

— Приятно ми е, госпожице Анистън. Катрина.

— Доведох ги, за да ги запозная с Ашли.

— Чудесно. В момента тя е с доктор Келър, но би трябвало скоро да свършат.

— Как е Ашли? — попита баща й.

Ото Люисън се поколеба.

— Може ли да поговорим насаме?

— Естествено.

Патерсън се обърна към Виктория и Катрина:

— Навън има прекрасна градина. Защо не ме почакате там и после заедно ще отидем при Ашли?

Виктория Анистън се усмихна.

— Чудесно. — Погледна към Ото Люисън. — Беше ми приятно да се запозная с вас, докторе.

— На мен също, госпожице Анистън.

Д-р Патерсън ги изчака да излязат от стаята. После се обърна към Ото Люисън:

— Има ли някакъв проблем?

— Ще бъда откровен с вас, доктор Патерсън. Не сме постигнали сериозен напредък, както се надявах. Ашли казва, че иска да помогне, но изобщо не ни съдейства. Всъщност дори се съпротивлява на лечението.

Бащата озадачено го наблюдаваше.

— Защо?

— Това не е нещо необичайно. Всички пациенти с раздвоение на личността в някаква степен се страхуват да се срещнат със своите алтер его. Това ги ужасява. Самата мисъл, че в ума и тялото им живеят други личности, които са в състояние да ги контролират… Е, можете да си представите колко е тежко.

Хирургът кимна.

— Разбира се.

— В Ашли има нещо, което ни озадачава. Тези проблеми почти винаги започват с някаква травма в ранна възраст. В нейния случай липсват такива данни и затова нямаме представа как и защо е започнало всичко.

Д-р Патерсън замълча за миг.