Сидни Шелдън - Насън и наяве

Провери в чантичката си. Само четирийсет долара. Чековата й книжка и кредитната й карта обаче си бяха там. „Слава Богу!“

Излезе в коридора. Нямаше никого. Слезе с асансьора в пустото фоайе и отиде на регистратурата, където подаде кредитната си карта на възрастния служител.

— Напускате ли ни вече? — лукаво я изгледа той. — Е, добре си прекарахте, а?

Ашли го зяпна, като се чудеше какво има предвид и се страхуваше да разбере. Изкушаваше се да го попита кога е заминал Денис Тибъл, но реши, че е по-добре да не го прави.

Мъжът вкара картата й в машината. После се намръщи и отново я вкара. Накрая каза:

— Съжалявам. Тази карта не става. Надхвърлили сте лимита си.

— Не е възможно! Има някаква грешка!

Служителят сви рамене.

— Имате ли друга кредитна карта?

— Не. Нямам. Ще приемете ли чек?

Той неодобрително погледна облеклото й.

— Ами да, ако имате някакви документи.

— Трябва да телефонирам…

— Кабината е в ъгъла.

— Окръжна болница Сан Франциско…

— Доктор Стивън Патерсън.

— Един момент, моля.

— Кабинетът на доктор Патерсън.

— Сара? Тук е Ашли. Трябва да говоря с баща ми.

— Съжалявам, госпожице Патерсън. В момента е в операционната и…

Ашли здраво стисна слушалката.

— Знаете ли колко време ще продължи?

— Трудно е да се каже. Но после има друга операция…

Ашли усети, че я обзема истерия.

— Трябва да говоря с него. Спешно е. Можете ли да му предадете? Нека ми позвъни веднага щом има възможност. — Погледна към телефонния номер в кабината и го продиктува на секретарката. — Ще чакам, докато се обади.

— Непременно ще му предам.

Седя във фоайето почти цял час. Мъжете, които минаваха покрай нея, любопитно я поглеждаха или й отправяха похотливи погледи, и тя се чувстваше като гола в евтиното си облекло. Когато телефонът най-после иззвъня, Ашли се стресна. Припряно влезе в кабината.

— Ало…

— Ашли? — чу гласа на баща си.

— О, татко, аз…

— Какво се е случило?

— В Чикаго съм и…

— Какво правиш в Чикаго?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва ми самолетен билет до Сан Хосе. Нямам никакви пари в себе си. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. Почакай. — Три минути по-късно баща й се върна на телефона. — Самолет на „Америкън Еърлайнс“ излита от „О’Хеър“ в десет и четирийсет, полет четиристотин и седем. Резервирал съм ти място. Ще те чакам на летището в Сан Хосе и…

— Не! — Не можеше да му позволи да я види в тези дрехи. — Аз ще… първо ще си отида вкъщи да се преоблека.

— Добре. Ще вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти.

По време на полета си мислеше за непростимото, което й беше направил Денис Тибъл. „Трябва да отида в полицията — реши. — Няма да позволя да му се размине. С колко ли други жени трябва да го е правил?“

Когато се прибра в апартамента си, се чувстваше така, като че ли се връща в убежище. Нямаше търпение да свали отвратителните си дрехи. Преди да се срещне с баща си, имаше нужда да вземе още един душ. Понечи да тръгне към гардероба и застина. На тоалетката пред нея имаше фас от цигара.

Настаниха ги на ъглова маса в ресторант „Оукс“. Баща й загрижено я гледаше.

— Какво си правила в Чикаго?

— Аз… не зная.

— Не знаеш ли? — учуди се той.

Ашли се поколеба, като се опитваше да реши дали да му разкаже за случилото се. Навярно можеше да й даде някакъв съвет.

Тя предпазливо започна:

— Денис Тибъл ме покани в апартамента си, за да му помогна за нещо…

— Денис Тибъл ли? Онази змия? — Преди много време тя го беше запознала с колегите си. — Как можеш да имаш нещо общо с него?

Мигновено разбра, че е допуснала грешка. Баща й винаги реагираше гневно на всичките й проблеми. Особено когато бяха свързани с мъж.

„Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

— Не е толкова важно — каза Ашли.

— Искам да го чуя.

Тя помълча малко, изпълнена с лоши предчувствия.

— Ами, пих нещо в апартамента на Денис и…

Докато говореше, лицето на баща й потъмня от гняв.

Очите му я изплашиха. Ашли се опита да съкрати разказа си.

— Не — настоя той. — Искам да чуя всичко.

Същата нощ тя лежеше, неспособна да заспи. Мислите й бяха съвсем объркани. „Ако се разчуе какво е направил с мен Денис, ще умра от срам. Всички в службата ще научат какво се е случило. Но не мога да му позволя да го повтори отново. Трябва да съобщя в полицията.“

Хората се бяха опитали да я предупредят, че той е побъркан по нея, но тя не им беше обърнала внимание. Като си мислеше за това, различаваше всички признаци: той се дразнеше, когато друг приказваше с нея, постоянно я канеше на срещи, подслушваше…