Сидни Шелдън - Насън и наяве

Когато влезе в празнично украсения гимнастически салон на Бедфордската областна гимназия, тя се оказа заобиколена от сто и двайсет непознати, смътно напомнящи й за стари приятели. Някои от бившите й съученици бяха напълно неузнаваеми, други не се бяха променили много. Ашли се оглеждаше за един-единствен човек: Джим Клиъри. „Дали се е променил? Дали ще доведе и жена си?“ Хората я заговаряха.

— Ашли, аз съм Трент Уотърсън. Изглеждаш страхотно!

— Благодаря. Ти също, Трент.

— Запознай се с жена ми…

— Ашли, това си ти, нали?

— Да. Хм…

— Арт. Арт Дейвис. Спомняш ли си ме?

— Разбира се. — Беше зле облечен и изглеждаше нервен.

— Как я караш, Арт?

— Ами, нали знаеш, че исках да стана инженер, но не се получи.

— Съжалявам.

— Да. Както и да е, станах монтьор.

— Ашли! Аз съм Лени Холанд. За Бога, прекрасна си!

— Благодаря, Лени. — Беше надебелял и носеше на кутрето си голям диамантен пръстен.

— Сега се занимавам с недвижими имоти, много ми върви. Ти омъжена ли си?

Ашли се поколеба.

— Не.

— Спомняш ли си Ники Бранд? Оженихме се. Имаме близнаци.

— Поздравления.

Бе удивително колко много се променят за десет години хората. Бяха напълнели или отслабнали… преуспели или пропаднали. Бяха женени или разведени… родители или бездетни…

По-късно имаше вечеря, музика и танци. Ашли разговаряше с бившите си съученици и научаваше какво е станало с тях, но мислите й постоянно се връщаха към Джим Клиъри. От него нямаше и следа. „Няма да дойде — реши тя. — Знае, че може да съм тук, и се страхува да се срещне с мен.“

До нея приближи привлекателна жена.

— Ашли! Надявах се да те видя. — Беше Флорънс Шифър. Ашли искрено й се зарадва. Тя бе една от най-близките й приятелки. Двете си намериха маса в ъгъла, където можеха да си поговорят.

— Изглеждаш чудесно, Флорънс — каза й.

— Ти също. Съжалявам, че толкова закъснях. Бебето не беше добре. Аз се омъжих и разведох. Сега излизам с един страхотен мъж. Ами ти? Изчезна след абитуриентския бал. Опитвах се да те открия, но беше напуснала града.

— Заминах за Лондон — отвърна. — Баща ми ме беше записал в колеж. Заминахме на сутринта след бала.

— Как ли не съм те търсила. Детективите смятаха, че може да зная къде си. Търсеха те, защото вие с Джим Клиъри бяхте гаджета.

— Детективите ли? — бавно повтори Ашли.

— Да. Онези, които разследваха убийството.

Пребледня.

— Какво… убийство?

Приятелката й зяпна.

— Мили Боже! Не знаеш ли?

— Какво да знам? — яростно попита Ашли. — За какво говориш?

— В деня след абитуриентския бал родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил намушкан с нож и… кастриран.

Всичко около нея започна да се върти. Ашли се хвана за ръба на масата. Флорънс стисна ръката й.

— Аз… съжалявам, Ашли. Мислех, че си чела за това, но, разбира се… ти си била заминала за Лондон.

Ашли силно стисна очи. Видя се как се измъква от къщи онази нощ и тръгва към дома на Джим Клиъри. Но се върна обратно, за да го чака на другата сутрин. „Само да бях отишла при него — отчаяно си помисли, — още щеше да е жив. А аз го мразех през всичките тези години. О, Господи! Кой би могъл да го убие? Кой?…“

Можеше да чуе гласа на баща си: „Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?… Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

Тя се изправи.

— Извини ме, Флорънс. Аз… не се чувствам много добре.

И избяга.

Детективите. Сигурно се бяха свързали с баща й. Защо не й бе казал?

Взе първия самолет обратно за Калифорния. Успя да заспи чак на сутринта. Имаше кошмар. В мрака стоеше някаква фигура, която забиваше нож в тялото на Джим и крещеше. После излезе на светло.

Беше баща й.

Следващите няколко месеца бяха кошмарни. Образът на окървавения и обезобразен труп на Джим Клиъри постоянно я преследваше. Чудеше се дали отново да посети д-р Спийкман, но знаеше, че няма да посмее да разговаря за това с никого. Дори самата мисъл, че баща й може да е извършил такова ужасно престъпление, я караше да се чувства виновна. Опита се да се съсредоточи върху работата си. Невъзможно. Стъписано погледна към емблемата, която току-що беше направила.

Шейн Милър загрижено я наблюдаваше.

— Добре ли си, Ашли?

Тя се насили да му се усмихне.

— Да.

— Много съжалявам за приятеля ти.

Бе му разказала за Джим.

— Ще… ще го преживея.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Благодаря, Шейн. Аз… още не ми е до това. Другата седмица.