Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Нито пък аз — отвърнах.

— Кой пее? — попита ме тя като се люлееше в такт с музиката.

— Скелетите.

— Трябва да си взема албума им — каза тя. — Имам предвид да си го сваля. Все тая.

Когато започнахме да навлизаме в клуба, забелязах група по-възрастни танцуващи и забавляващи се готици. И те като мен оглеждаха по-младите посетители с презрение. Може би трябваше да се отърся от предразсъдъците си.

— Искам да утоля с нещо жаждата си — каза ми леля, когато забеляза заредения с бутилки, обвити в паяжини, бар.

— Хайде. Аз черпя — предложих й.

— Категорично не.

Обслужи ни сервитьорка от вчера.

— Хей, не съм ли те виждала някъде преди?

— Ъъъ… не.

— Мога да се закълна, че снощи те видях тук.

— Страхувам се, че ме бъркаш с някого.

— Беше тук с гаджето си. Той е висок и много секси.

— Не сме били ние.

— За жалост, вчера си беше вкъщи — призна леля ми. — Бях я завързала цяла нощ.

— Е, сигурно съм се припознала.

— С моята племенница? Тя е единствена по рода си.

Леля ми прочете безалкохолните специалитети, които бяха гравирани на една надгробна плоча до касата.

— Ще вземем две питиета „Лудница“, моля. Без алкохол.

— И без това тази вечер сервираме само безалкохолни. Не печелим много от бакшиши през тийнейджърската вечер.

— Ами, ще си спомним за това, когато оставяме бакшиш — каза леля ми. — Искам да ви споделя, че и аз дълги години съм била сервитьорка, така че напълно ви разбирам.

Леля Либи имаше навика да говори с всеки като с приятел.

Тогава улових Ромео с периферното ми зрение.

Той се приближи към нас, за да вземе няколко черешки от пластмасовата кутия сложена пред мен.

Аз се свих и скрих лице в чантичката си, правейки се че търся нещо.

— Той е сладък — каза ми леля като ме побутна с лакът.

— Лельо Либи! — възмутих се аз.

— Не бъди срамежлива. Но за какво ти го казвам това? Ти си имаш гадже. Между другото кога ще се запозная с този Александър Стърлинг?

— Шттттт!

— Какво? Да не би да казах нещо не на място?

Ромео спря пред нас и ме посочи ме с пръст сякаш се опитваше да си спомни името ми.

— Не съм ли те виждал…?

— Бъркате я с някого — каза му леля. — Хайде да танцуваме.

След тези думи пресушихме на екс питиетата си и завладяхме дансинга.

Бях изненадана, че Леля Либи танцува така добре. Но пък тя беше актриса и прекарваше повечето време на сцена. Сигурна съм, че й се е налагало да танцува степ, рок и джаз през някакъв етап от кариерата й. За леля ми дансинга на Клуб Ковчег бе просто вид сцена и на нея тя танцуваше сякаш е пред хилядна публика.

Леля Либи се измори преди мен и попита дали не можем да си починем. Седнахме за няколко минути на канапетата с формата на ковчег успокоявайки дишането си, а след това атакувахме малкия битпазар от другата страна на клуба. Леля Либи беше в рая на художествените произведения. Не знаеше при кой продавач или гадател да отиде първо.

— Хайде да ти купя някакво бижу — Леля Либи огледа редовете от пръстени, медальони и гривни изработени от калай, кристал и мъниста.

— Нищо не е нужно да ми купуваш.

— Но аз искам… аз съм ти леля. Всичко тук е ръчна изработка. Избери си нещо, което ти харесва.

Една гривна наистина ми хвана окото. Беше тънка гривна от мъниста със закачен талисман — мъничка бутилка с любовен еликсир.

Сложих си я на ръката до скритата ми пластмасова гривна за клуба и прегърнах признателно леля.

Изведнъж нещо улови погледа й.

— Карти таро! — възкликна тя. — Хайде да ни прочетат бъдещето по тях.

— Страхотна идея. Ти си първа.

Когато леля седна аз осъзнах, че това е шансът ми отново да посетя подземния клуб. Беше гадно така да я изоставя, особено след като току-що ми купи тази специална гривна, но щеше да е само за няколко минути — не повече от това да отидеш до претъпкана тоалетна и да се върнеш. И знаех, че ако изобщо исках да видя клуба отново, това беше единственият ми шанс. Тайната врата беше скрита някъде наблизо, а аз наистина трябваше да разгледам по-подробно клуба. Щеше да отнеме няколко минути и докато предскажеха бъдещето и предишните животи на леля ми, щях вече да съм се върнала.

— Трябва да отида до тоалетната. Не се притеснявай ако се забавя. Тези питиета сякаш минаха направо през мен.

Леля Либи не изглеждаше притеснена. Тя вече така си говореше с гадателката сякаш й беше терапевт от години.

Опитах се да следвам пътя, по който минах в нощта, когато попаднах на тайния вход. Бях се отправила към тоалетните и тогава димът ме обърка. Застанах близо до бара, затворих си очите и се завъртях в кръг, като така се опитвах да се дезориентирам. След това се промуших през тийнейджърите и се отправих към тоалетната. Когато видях, че отивам в противоположната посока разбрах, че съм на прав път. Забелязах една стена скрита в сенките. Плъзнах ръката си по нея търсейки тайна врата, когато открих нещо изглеждащо по-скоро на килер. Точно в десетката.