Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Беше като последния пирон на ковчега. Беки и аз се бяхме настанили в тъмната ми стая, погълнати от култовия класически хорър от осемдесетте „Целуващи се ковчези“. Фаталната жена Джени бе тийнейджърка, недохранена блондинка, носеща бяла памучна рокля в размер „–2“, отчаяно бягаше по лъкатушеща каменна пътека към едно изолирано имение. Ярки светкавици гърмяха над нея в изливащия се дъжд.

Предната нощ Джени разкри самоличността на годеника си, когато се натъкна на скритото му подземие и го видя да излиза от ковчег. Зашеметяващият Владимир Ливингстън, известен професор от Англия, се оказа не обикновен смъртен, а безсмъртен, пиещ кръв вампир. След като чу смразяващите писъци на Джени, Професор Ливингстън незабавно покри кучешките си зъби с черно наметало. Очите му останаха неприкрити и втренчени в нея с копнеж.

— „Няма да понесеш да ме видиш в това състояние“, — казах заедно с вампира.

Джени не побягна. Вместо това, тя се приближи към годеника си. Вампирът изръмжа, неохотно се върна в сенките, а сетне изчезна.

Филмът събираше готическа публика и до днес. Зрители се събираха в стари кина, облечени в костюми от филма, крещяха репликите заедно с актьорите, и изиграваха различни роли пред екрана. Въпреки че бях гледала филма дузина пъти вкъщи на DVD и знаех всички реплики, така и не бях благословена да участвам в такова театрално шоу. Беки гледаше филма за пръв път. Седнахме в стаята ми, с очи, залепени за екрана, когато Джени реши да се върне в имението на професора и да се изправи лице в лице с него. Беки заби своите изгризани, лакирани в червено, нокти в ръката ми, а Джени бавно отвори скърцащата дървена врата на подземието, която имаше форма на арка. Наивницата тихо запълзя надолу по масивното извито стълбище, към мазето на Владимир, факли и паяжини висяха от укрепените тухлени стени. Обикновен черен ковчег седеше в центъра на стаята, земя бе пръсната около него. Тя бавно го приближи. Със всичката си воля, Джени повдигна капака.

Цигулки пищяха кулминационно. Тя надникна вътре. Ковчегът бе празен.

Беки въздъхна:

— Няма го!

Сълзи започнаха да извират от очите ми. Все едно гледах себе си на екрана. Моята любов Александър Стерлинг, бе изчезнал през нощта преди две вечери, скоро, след като бях открила, че той също бе вампир.

Джени се надвеси над празния ковчег и започна да плаче толкова мелодраматично както само една актриса от ниско бюджетен може.

Една сълза тръгна да капе от окото ми. Избърсах я с опакото на ръката си преди Беки да я види. Натиснах „Стоп“ бутона на дистанционното и екрана стана черен.

— Защо го спря? — попита Беки. Раздразненото й лице бе слабо осветено от няколкото свещи, разпръснати из стаята ми. Сълза, търкаляща се по бузата й, отрази една от свещите. — Тъкмо започваше хубавата част.

— Виждала съм я стотици пъти, — казах, грееща, и извадих диска.

— Но аз не съм, — оплака се тя. — Какво става после?

— Ще го довършим някой друг път, — уверих я, като прибрах диска в шкафа.

— Ако Мат бе вампир, — замисли се Беки, отпращайки мислите си към новото си покрито с дрехи в цвят каки гадже, — бих му позволила да си отхапва от мен по всяко време.

Нейната забележка ме предизвика, но захапах езика си и замълчах. Не можех да споделям най-тайните си тайни дори на най-добрата си приятелка.

— Наистина, но не знаеш какво би направила, — беше всичко, което можех да кажа.

— Бих му позволила да ме ухапе, — тя отговори сухо.

— Става късно, — казах аз и светнах лампите.

Не бях спала последните две нощи, откакто Александър си тръгна. Очите ми бяха по-черни от сенките ми за очи.

— Да, трябва да звънна на Мат преди девет, — каза тя, гледайки часовника ми на Nightmare before Christmas. — Искате ли с Александър да гледате филм с нас утре? — попита, взимайки джинсовото си и яке от облегалката на стола ми.

— Ъх… не можем — избягнах срещата аз, духайки свещите. — Може би следващата седмица.

— Следващата седмица? Аз не съм го виждала от партито насам.

— Казах ти вече, Александър учи за изпити.

— Е, сигурна съм, че ще ги мине с „Отличен“, — каза. — Рови се в тези книги денем и нощем.

Разбира се, не можех да каза на никого, дори и на Беки, защо Александър бе изчезнал. Аз самата не бях сигурна за причината.

Не можех да призная пред себе си, че той си бе отишъл. Отричах го. „Отишъл си е“ — тези думи преобръщаха стомаха ми и ме задушаваха. Само мисълта да обясня на родителите си, че Александър бе напуснал Дулсвил, пълнеше очите ми със сълзи. Не можех да успея да приема истината, камо ли да говоря за нея.