Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Е, ще затворят ли клуба? — попитах аз.

— Надяваме се, че не! — започна Оникс приближавайки се към мен. — Тук се запознахме с толкова страхотни хора.

— И къде другаде бихме могли да разпуснем и да бъдем себе си? В някое кафе?

— Там безспорно не продават лате АБ-отрицателна — и двете се засмяха.

Скарлет се приближи още.

— Познаваш ли Джагър Максуел?

Кимнах й.

— Той е известен. Какво за него?

— Откакто преди няколко месеца отвори клуба ни създаде безопасен рай, където да можем да бъдем себе си и да се забавляваме — шепнешком ми каза Скарлет.

— Той дори предостави на всички извънградски представители от вида ни място за „пренощуване“ — каза Оникс.

— Но сега за някои вече това не е достатъчно — добави Скарлет. — И така слуха е, че Джагър има друг план.

— Той не иска повече да се крием — каза Оникс.

— Но така целият смисъл на Тъмницата се губи — продължи Скарлет.

— Да се разкрием — но само един на друг.

— Джагър и поддръжниците му мислят, че истинската природа на вампира е да се движи сред смъртните.

— А много от нас вярват точно в обратното. Че е най-добре е да запазим кръвта си чиста и да се делим от смъртните.

— Ако разкрием истинската си същност, — предупредително каза Скарлет, — тогава ще представляваме толкова голяма опасност за хората, колкото и те за нас.

— Джагър води война за власт. Не се задоволи да бъде само лидер на Тъмницата. Не се интересува от това кое добре за нас. Интересува се само от това кое е най-добро за него.

— Ти какво мислиш? От кои вампири си? — ме попита Оникс.

Бях тотално изненадана. Две вампирски момичета, едното от който с проблясващ оникс на зъба си, ме питаха аз от кои вампири бях? Естествено, че не можех да кажа, че не бях от никой — и че в действителност дори не съм вампир.

— Трябва да си запазим идентичността и чистотата на кръвта — отговорих категорично. — В крайна сметка дали смъртните ще ни приемат такива каквито сме? Мисля, че трябва да останем верни на себе си, така че да не изгубим идентичността си. Има причина да сме такива каквито сме. Ние не се вписваме в техния свята, така че защо да опитваме?

Говорех колкото от името на вампир, толкова и от свое собствено.

Момичетата се засмяха в съгласие.

Усетихме, че някой да ни подслушва. Вдигнахме погледи и видяхме двамата младежи да стоят зад нас.

— Нали ви казах — измърморих през една фалшива усмивка.

— Имате ли нещо против да седнем при вас? — попита русият.

— Разбира се, че не — каза Скарлет.

Точно тогава забелязах една разрошена, тъмно лилава коса в една ложа точно срещу нас.

— Ъм… малко ми се замая — признах им аз извинявайки се с въртящия се под. — Ще се върна след малко.

Това беше шанса ми да шпионирам Финикс. Измъкнах се от залата и се скрих в сенките до тяхната ложа.

Финикс, заедно с банда заплашително изглеждащи младежи седеше на една каменна маса. Явно Финикс бе доста известен. Когато не дебнеше в сенките беше заобиколен от членове на клуба.

— Джагър не познава истинското значение на това да си вампир — каза един.

— Време е да се откаже — добави друг.

— И точно ти си човекът, който трябва да поеме поста му — каза, отново първия младеж, на Финикс.

— Да — потвърдиха всички в унисон.

— Тогава утре вечер… — обяви един глас.

— … ще се видя с него на кръговете в посевите и всичко ще свърши — довърши Финикс.

Облегнах се колкото можах по-назад в сенките, докато Финикс напускаше ложата последван от застрашителната му компания.

Финикс планираше свой бунт. Какво щеше да се случи ако той ръководи клуба? Беше ли привърженик на вампирите, които смятаха, че трябва да се движат сред смъртните? Ако планираше да се срещне с Джагър на открито със сигурност рискуваше да бъде разкрит.

Усетих вибриране в чантичката ми. Извадих мобилния телефон. Търсеше ме Леля Либи.

— Рейвън? Къде си? — попита ме тя със загрижен тон. — Току-що бях до тоалетната и не те видях там.

— Обърках се. На няколко метра от дансинга съм — честно и отговорих аз, само дето не беше същия дансинг, за който тя си мислеше.

— Приключих с гадателката. Каза ми, че в картите вижда сватба.

— Ще се срещнем пред сергията на гадателката на таро.

Затворих. Ако гадателката на таро наистина имаше паранормални способности щеше да информира леля ми за действителното ми местонахождение. За щастие способностите й стигаха само да прибере парите на хората.

Когато се върнах обратно при момичетата ги заварих погълнати от приятен разговор с „мартини младежите“.