Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Защо не доведеш гаджето си тук? — попита ме Скарлет.

— Не съм сигурна, че този клуб ще му хареса.

— Той смъртен ли е? — поинтересува се Оникс.

Двете момичета чакаха като на тръни отговора ми. А аз чаках дори по-развълнувано думите да се отронят от устните ми.

— Не, гаджето ми не е смъртен. Вампир е — казах. Това бе първият път, когато признавах, че гаджето ми е безсмъртен (освен веднъж, когато казах на Беки, но тя си помисли, че се опитвам да я разсмея). Усетих как огромен товар се смъкна от плещите ми, чувството беше ободрително. — Гаджето ми е вампир — повторих гордо.

— Тогава трябва да го доведеш тук — предложи Оникс. — Целият смисъл на този клуб е да имаме място, което да можем да наречем наше.

— Но това скоро може да се промени — потайно ми каза Скарлет.

— Защо? — попитах я.

— Чухме слухове, че някой планира да превземе клуба.

Един човек — който бях видяла по тайни събирания — изскочи в ума ми. Спомних си как Финикс говореше на привържениците си. Той беше магнетично привлекателен и тайнствено опасен. Спомних си как последователите му реагираха на всяка негова заповед.

— Финикс… — казах шепнешком.

— Моля? — попита Скарлет. — Не мога да те чуя заради музиката.

Почувствах как косата на тила ми настръхва. Хвърлих поглед назад и видях Фикикс да седи на електрическия стол и да се взира право в мен.

Сърцето ми запърха в стомаха. Въпреки, че бях с две приятелски настроени вампирки ме бе страх до смърт от вампира зад мен.

— Няма значение — казах аз. Въпреки, че беше невъзможно да ме чуе заради разстоянието, на което беше и музиката, която пулсираше по-бързо от сърцето ми, усещах че разбираше всяка моя дума.

— Клубът винаги е бил страхотно местенце за разпускане — започна Скарлет.

— Основната причина за съществуването му е, че тук можем да бъдем себе си без притеснения — заяви Оникс.

— Много от нас не искат промяна. И сега клубът е разцепен на две — призна Скарлет клатейки глава.

Трябваше да науча повече. Наведох се към момичетата толкова близо колкото беше възможно.

— Каква е неговата история? — прошепнах на Оникс.

— Чия история? — Тя се приближи още по-близо.

— Моля? — попита Скарлет отмятайки лъскавите къдрици от рамото си. — Не те чувам.

— Интересува се от някакъв младеж — каза й Оникс.

— Мислех, че си имаш гадже — добави Скарлет.

Оникс сръчка с лакът най-добрата си приятелка и след това нетърпеливо ме попита:

— Кой?

Поставих показалеца си на устните. С най-тихия ми шепот започнах:

— Не съм заинтересована… Имам предвид, че съм… но не по този начин. Не поглеждайте… но младежът зад мен, който седи на електрическия стол…

Оникс се постара да го огледа без това да бъде твърде очевидно, но Скарлет директно погледна към коловете.

— Кой, той ли? Това е бармана.

Аз поклатих глава в отрицание.

— Не, не него.

— Не, тя има предвид ето там — поправи я Оникс. — Но на електрическия стол или пък близо до него няма никого.

Завъртях се. Електрическия стол беше празен.

— Кой те интересуваше? — попита Скарлет.

— Ъъъ… никой наистина.

— Кажи ни — замоли се Оникс.

— Мотористът с лилавата коса — признах аз.

— Той е твой тип, така ли? — продължи Оникс. — Секси, загадъчен и опасен?

— Не… аз си имам гадже. Просто той винаги се крие в сенките и ме наблюдава.

— Нямам много наблюдения, но ако бях на твое място щях да стоя далеч от него — предупреди ме Скарлет.

— Да, той винаги се среща с някакви бандити — потвърди и Оникс. — Може би той е този, който…

Барманът се приближи към масата ни с поднос с три червени мартинита.

— Не сме ги поръчали — каза му Скарлет.

— Те са от двамата джентълмени в ъгъла — обяви сервитьора.

Двамата младежи, които ме бяха пуснали в Тъмницата преди няколко вечери, вдигнаха за наздравица с бокалите си.

— Двама джентълмени за три момичета? Колко неприятно — отбеляза Скарлет.

— Всичко е наред. Аз си имам гадже — казах аз.

— Но точно в това е проблемът — обвини ги тя. — Те не го знаят.

— Чувала съм, че ако приемеш питие от непознат, това е покана да дойде на твоята маса — прошепнах на момичетата. — Благодаря все пак — обърнах се към бармана отказвайки мартинитата.

— Аз никога не отказвам безплатно питие — каза Оникс. Двете момичета се засмяха и с радост приеха кървавите напитки.

Но аз не бях така заинтригувана от почерпките. Исках да получа вътрешна информация за дейността на клуба.