Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Мисля, че ще се стопя тук отвън — извика тя, докато чукаше на вратата на стаята си. — Побързай малко де, искам да видиш и аз как изглеждам.

Фиксирах прическата си със спрей и отворих вратата.

— Уоу! Я виж ти! — възкликна тя.

Завъртях се пред нея като модел, нагиздена в черна мини рокля от прилепнал корсет в лилаво и черно и нащърбена пола, тъмни като нощ мрежести чорапи и черни кожени чудовищни ботуши с катарами на Demonia. Чувствах се уверено в кожата и дрехите си. Веднъж щом бях минала за вампир в Тъмницата и за възрастна в Клуб Ковчег на това място бях просто себе си. Беше ободряващо да знам, че ще мога пак да се върна там и да бъда себе си — още повече, че сега щях да съм с леля Либи.

Само, че тя явно не бе на същото мнение:

— До теб аз ще изглеждам по-скоро като твоя баба!

— Я стига! Изглеждаме като сестри.

— Докато ми правиш такива комплименти, ще се мотая с теб навсякъде, където поискаш. Къде ще ходим после — на гробището?

— Вече готова ли си да се видиш как изглеждаш? — попитах.

— Може би след час…

— Барабани моля… — започнах и я поведох към голямото огледало в спалнята.

Когато леля видя отражението си в него не се позна. След това ахна сякаш току-що бе видяла призрак.

— Красива си, не мислиш ли? — засиях.

— Е… определено от различно от това, с което съм свикнала.

— Направих те да изглеждаш точно като мен — казах с възхита.

Последва гробна тишина. После сякаш си помисли, че наранява чувствата ми и каза:

— Никой не може да изглежда като теб Рейвън. Ти си уникална и красива.

— Мога да смекча малко тоновете, ако искаш.

— Да не си посмяла — тя грабна малко ръчно огледалце и се опита да придаде обем на косата си. — Този цвят е достатъчно блед. — Сви червените си вампирски устни като болнава версия на Мерилин Монро. — Пък и черното е най-добрият приятел на момичетата.

— Погледни само каква опашка! — изписка леля Либи, когато пристигнахме пред Клуб Ковчег. — Толкова дълга колкото и пред готините клубове в Ню Йорк! Така няма да влезем никога — последвай ме.

Леля се отправи към входа направо към непознатия бодигард отпред.

— Извинете ме, името ми е Либи Мадисън. Аз съм от Любителската Формация и…

— Либи? — попита я подозрително бодигарда.

Леля ми се вгледа внимателно в него.

— Джейк? — попита тя, внезапно разпознавайки го. — Какво правиш тук?

— Работя тук на половин работен ден докато ходя на училище — каза той като взе входната такса от пет долара за тийнейджърската вечер от едно момиче на опашката. — За малко да не се позная.

— Ами, понагласила съм се за вечер навън. Вписвам ли се?

Джейк се засмя и постави печат на едно четиринадесетгодишно момиче с повече пиърсинги даже от мен. Печатът едва се помести на тъничката й ръка.

— Рейвън, това е Джейк — представи ме гордо леля ми. — Джейк, това е племенницата ми, Рейвън. В Любителската Формация Джейк играеше Лени от „За Мишките и хората.“

— Радвам се да се запознаем — той сложи печат с прилеп на ръката на всяка от нас.

— Не се ли нуждаем от гривни? — го попитах аз.

— Не и тази вечер. В барът е забранен алкохола до единадесет и една.

— Откъде знаеш за гривните? — прошепна ми леля.

— Ъъъ… видях го в един филм.

Джейк скочи от стола си и точно като камериер в пет звезден хотел учтиво ни отвори вратите с форма на Ковчег.

Леля ми и аз се понесохме през вратите като истински кралски особи.

— Когато порасна, лельо Либи, искам да стана точно като теб! — възкликнах аз.

На леля ми и трябваха няколко секунди, за да разгледа обстановката в Клуб Ковчег, започвайки с неоновите надгробни плочи.

— Обожавам го! — изстреля тя.

Аз обаче бях слисана. Настроението в клуба напълно се бе променило от посещението ми предишната нощ. Беше като тайното парти на сладките шестнадесет годишни. Никаква бяла пудра или сиво червило не можеха да прикрият акнето, скобите и дъвките, които вървяха неотменно с разбеснялата се тълпа в клуба. Естествено, че някои от тийнейджърите, танцуваха на страховитата музика и експериментираха с по-тъмната модна палитра, но като цяло за повечето това си бе шанс да са без мама и татко и да се издокарат за вечерта.

Дори и леля за знаеше за промяната, надали щеше да й пука особено. Тя поглъщаше обстановката както пристрастен към тена се радва на слънцето.

— Този клуб е страхотен! — каза ми тя. — Не знаех, че има място, което да прилича толкова много на теб.