Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Е, вчерашният ден беше особено дълъг. Затова реших днес и аз да се отдам на мързел.

Леля Либи ми наля чашка кафе и ми приготви вегетариански сандвич.

— Тази вечер ще те заведа на перфектното място — каза, докато поставяше чиния пред мен.

— Няма ли и днес да отидеш на гореща среща с Дейвън? — заядох се.

— Не, тя ще е утре вечер. И ти идваш с мен.

— Не и в този живот!

— Съжалявам, но той иска да заведе и двете ни на Летния Фестивал на Изкуствата.

— Е, имаш двадесет и четири часа да ме убедиш, че това е добра идея — казах в интервала между две хапки. — Та, какво ще правим тази вечер?

— В града има клуб, който има тийн вечер от девет до единайсет.

Завъртях очи. Представих си някакво диско парти в стил Chuck E. Cheese 12 12 Chuck E. Cheese — верига пицарии в САЩ, пригодени за семейни забавления — Б.пр. .

— Казва се Клуб Ковчег — възкликна леля.

— Моля?

— Това е името, което е написано над входа. Разбира се, няма да има нищо общо с ковчези, но мисля, че обстановката е доста готическа и че ти доста ще се забавляваш.

— Ще се радвам да отида!

— Аз съм малко възрастна, за да се появявам там, но пък, защо не?

Ето за това Леля Либи бе толкова специална — не й пукаше какво ще си кажат хората. Още откакто бях малка, се разхождаше навсякъде със свой собствен барабан, понякога африкански, друг път не.

— Имаме няколко часа, за да намерим нещо подходящо, което да облека — заяви леля. — Нямам нищо по-тъмно от жълто.

Каквото и да правеше Леля Либи — било то да удря толкова силно по барабана, че да й излязат мазоли или да репетира толкова много, че да загуби гласа си — тя винаги влагаше 110 процента от себе си. Дори размотаването с шестнадесетгодишната си племенница не бе изключение от това правило.

— Къде отиваме? — попитах, докато се качвахме в колата й. — „Готини Готици“?

Леля Либи се засмя шумно.

— Трябва да намерим нещо, в което да мога да се побера, нали?

След няколко минути спряхме на един паркинг постлан с чакъл и се изкачихме нагоре по стъпалата към празното бивше начално училище, което днес бе убежището на Любителската Формация.

Заедно с ключа за колата, пощенската кутия, този от стълбището на блока и този от входната врата, леля ми имаше и такъв за сградата на Любителската Формация. Отне й минута, за да разбере кой точно ключ отваря входната врата, но в крайна сметка го намери.

Закрачихме бавно по главния коридор като минахме покрай плакати на Любителската Формация, за постановки на „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“ и „Саут Пасифик“ 13 13 West Side Story, The Sound of Music и South Pacific са мюзикъли от 1961, 1965 и 1958 година. — Б.пр. , празен директорски кабинет на и стол.

После минахме покрай една двойна обществена чешма, пред която все още си седеше малко преносимо дървено стъпало, и спряхме пред стая с отбелязана на вратата цифрата 3. Това, което преди е било класната стая на десетгодишни деца, сега бе маркирано с надпис: „Гардеробна“.

Черната дъска и чекмеджетата за папки все още си бяха по местата, но катедрата на учителя и чиновете на учениците липсваха, вероятно или продадени на търг, или изпратени в новото начално училище. Дузини кутии с надписи „Брожки“, „Шапки“ и „Шалчета“ бяха разпръснати по пода на класната стая, а редове със закачалки от наредени прашни костюми запълваха местата, където преди време е имало чинове.

Стаята бе изпълнена със смесения аромат от дрехи втора ръка и стари учебници.

С Леля Либи застъпвахме през кутиите по пода, проправяйки си път през старите дрехи с единствената цел да намерим нещо на леля, което да е поне малко готическо.

— Направо е страхотно — казах, докато се ровех из закачалките с дрехи. — Не познавам друг, който би направил това за мен.

— Да не се шегуваш? Обожавам подобни неща — леля направо сияеше, когато се пренесе на закачалките с ролки. — Това е една от причините да обичам актьорството. Винаги нося нещо различно от обичайния ми стил на обличане. Иначе съм зациклила в един стил на обличане от десетилетия.

— Не мога да си те представя по друг начин. Начинът, по който се обличаш показва, коя си всъщност. Има нещо повече от обикновени огърлици и гривни. А и ти не го правиш, за да приличаш на някого или да се впишеш в някаква компания.

— Отказах се от опитите да се впиша някъде още преди години — каза тя през смях.

— Това е причината мама да не разбира защо нося черно червило и дрехи. Не си слагам и татуировките само за да я видя откачила. Слагам ги, защото така ми харесва, защото това съм аз.