Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Колко са поскъпнали наемите!

„Няма що — каза си Гренгоар с въздишка, — другите поне слушат.“

— Другари! — провикна се внезапно един от младите обесници по прозорците. — Есмералда! Есмералда е на площада!

Тази дума оказа магическо въздействие. Всичко живо, останало в залата, се втурна към прозорците и се закатери по стените, повтаряйки:

— Есмералда! Есмералда!

В същото време отвън долетяха силни ръкопляскания.

— Какво значи сега пък това? Есмералда! — възкликна Гренгоар и сключи отчаяно ръце. — Ах, боже мой! Нима пък сега дойде ред на прозорците?

Той се обърна към мраморната маса и видя, че представлението е преустановено. Беше точно мигът, когато Юпитер трябваше да се появи с гръмотевицата си. Обаче Юпитер стоеше неподвижен в подножието на сцената.

— Мишел Жиборн! — викна гневно поетът. — Защо си тук? Нали е твой ред! Качвай се де!

— Уви! — отвърна Юпитер. — Един студент току-що отмъкна стълбата.

Гренгоар се огледа наоколо. За съжаление това беше самата истина. Всяко общение между завръзката и развръзката му беше прекъснато.

— Какъв глупак! — промълви той. — За какво му бе притрябвала стълбата?

— За да види Есмералда — отвърна жално Юпитер. — Той каза: „Я виж, ето една непотребна стълба“ и я отмъкна.

Това беше последният удар. Гренгоар го посрещна с примирение.

— Вървете по дяволите всичките! — каза той на актьорите. — Ако ми платят, ще ви платя и аз.

И той се оттегли с наведена глава, но последен, като генерал, който се е сражавал доблестно.

Докато слизаше по извитото стълбище на палатата, той мърмореше през зъби:

— Невиждана сбирщина от магарета и тъпаци са тия парижани! Идват, да слушат мистерия, а въобще не я слушат. С какво ли не се занимаваха — с Клопен Труйфу, с Копенол, с Квазимодо, с дявол знае що, само не и с госпожа Дева Мария. Ако знаех, щях да ви дам аз една Дева Мария, зяпльовци такива! Ами моя милост! Да дойда да наблюдавам лицата на зрителите, а да гледам само гърбове! Да бъдеш поет и да имаш по-малко успех от кой да е продавач на билки! Вярно е, че и Омир е просел из гръцките поселища, а Назон 41 41 римският поет Публий Овидий Назон — Б. пр. умря на заточение при московците. Но дяволът жив да ме одере, ако мога да проумея какво искат да кажат сега пък с тяхната Есмералда! Най-напред що за дума? Цигански език.

Нощта се спуска рано през януари. Когато Гренгоар излезе от съдебната палата, улиците бяха вече тъмни. Този мрак му допадна. Той гореше от нетърпение да стигне до някоя тъмна и безлюдна уличка, за да може да размисли на воля и философът да сложи първата превръзка на раната на поета. Философията беше впрочем единственото му убежище, защото той не знаеше къде да прекара нощта. След блестящия провал на първия му театрален опит той не смееше да се завърне в наетото жилище на улица „Грьоние сюр л’О“ срещу Порт о Фоан. Разчиташе, че архиепископът ще му брои за неговата епиталама дванадесет парижки су, сума, дванадесет пъти по-голяма от всичко, което той притежаваше на този свят — включително гащите, ризата и шапката му — и с която щеше да изплати наема за шест месеца на метр Гийом Ду Сир, откупчик на таксата за рогатия добитък в Париж. Той се подслони временно под малката вратичка на мрачното жилище на ковчежника на „Сент Шапел“, за да обмисли къде да нощува — парижкият паваж беше изцяло на негово разположение, — и си спомни, че предишната седмица беше зърнал на улица „Саватри“ пред вратата на един съдебен съветник каменно стъпало, от което вероятно се качват върху мулетата. Още тогава си бе казал, че ако се наложи, този камък би бил отлична възглавница за просяк или поет. По-благодари на провидението, че се сети така навреме. Но тъкмо когато се накани да пресече площада пред палатата, за да поеме из криволичещия лабиринт на Сите, където лъкатушат старите посестрими улиците „Ла Барийри“, „Ла Вией Драпри“, „Ла Саватри“, „Ла Жуиври“ и пр. — и днес още запазени с девететажните си къщи, — той видя шествието на папата на шутовете, което също излезе от палатата и се втурна с крясъци, с ярко пламтящи факли и с неговата, Гренгоаровата, музика право към него. Това зрелище разведри нараненото му честолюбие. Той побягна. Огорчението от драматичния му провал беше толкова голямо, че всичко, което му напомняше днешното празненство, подлютяваше и разкървавяваше раната му.

Реши да мине по моста Сен Мишел, но и там се гонеха деца с факли и фишеци.