Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Показването на гримаси започна. Първото лице, което застана на прозорчето — с обърнати червени клепачи, раззина-та уста и надиплено като хусарски чизми чело, — предизвика такъв неудържим смях, че Омир би сметнал тия простаци за богове. Голямата зала обаче нямаше нищо общо с Олимп и бедничкият Гренгоаров Юпитер най-добре знаеше това. Последва втора, трета гримаса, после още една, още една и смеховете и възторженото тропане с крака се удвоиха. В това зрелище имаше някакъв странен шемет, някакво мощно опиянение и обаяние, които съвременният читател, свикнал с държанието в сегашните салони, мъчно би могъл да си представи. Поредица от лица, възможни геометрични фигури — от триъгълника до трапеца, от конуса до многоъгълника. Всевъзможни човешки изражения — от гнева до сладострастието. Всевъзможни възрасти — от леките бръчки на новороденото до дълбоките бразди на умиращата старица. Най-фантастични образи от какви ли не щеш религии — като се почне с бога Фавн и се стигне до Велзевул. Най-неочаквани животински профили — от муцуната до клюна, от рибната глава до зурлата. Представете си всички каменни уроди от Пон Ньоф, тези застинали под длетото на Жермен Пилон каменни кошмари, оживели, задъхани, блещещи се един след друг във вас с пламналите си очи; всички маски от Венецианския карнавал, редуващи се пред погледа ви. С една дума, същински човешки калейдоскоп.

Оргията добиваше все по-фламандски облик. Дори четката на Тьоние не би могла да я изобрази достатъчно ярко. Опитайте се да си представите битката на Салватор Роса, превърната във вакханалия. Нямаше вече нито учещи, нито пратеници, ни граждани, ни мъже, ни жени. Ни Клопен Труй-фу, ни Жил Льокорню, ни Мари Четирите фунта, ни Робен Пуспен. Всичко се беше сляло в обща разпуснатост. Голямата зала се бе превърнала в огромна пещ на безсрамие и веселие, в която всяка уста бе крясък, всяко око — светкавица, всяко лице — гримаса, всяко тяло — гърч. Всичко живо крещеше и се дереше. Странните лица, които се зъбеха едно след друго през розетката, бяха като запалени главни, хвърлени в жаравата. Над кипналата тълпа се носеше като изпарения над пещ остър пронизителен вой, рязък, съскащ като криле на огромна муха.

— Уха! Проклятие!

— Погледни само тази мутра!

— Нищо не струва!

— Друга!

— Гиймет Можрьопюи, погледни този бик, само рогата му липсват! Не е ли мъжът ти?

— Друга!

— Кълна се в папския търбух! Що за гримаса!

— Ехей! Без шмекерии! Само лицето може да се показва!

— Това трябва да е онази безобразница Перет Калбот. Само тя е способна на такова нещо.

— Браво! Браво!

— Задушавам се от смях!

— Тоя пък не може да си провре ушите! И все в същия дух.

Трябва обаче да бъдем справедливи към нашия приятел Жеан. Дори сред това дяволско сборище той се открояваше от другите на върха на своята колона, подобен на юнга, покатерил се до най-горното платно. Беше изпаднал в истинско изстъпление. От широко раззинатата му уста излизаше вик, който не се чуваше, но не защото беше заглушен от общата врява, макар че и тя не беше малка, а защото по всяка вероятност бе достигнал крайния предел на доловимите високи звуци — дванадесетте хиляди трептения на Совьор 36 36 Музикант от XVII век, който създал въпреки глухотата си музикалната акустика. — Б. пр или осемте хиляди на Бис 37 37 Физик от XVIII век. — Б. пр. .

Колкото до Гренгоар, когато първоначалното му униние премина, той се окопити. Несполуката го въоръжи с твърдост.

— Продължавайте! — каза за трети път той на своите актьори — говорещи машини.

И докато се разхождаше с широки крачки пред мраморната маса, му идеше да се покаже и той на свой ред през прозорчето на параклиса, ако не за друго, то поне заради удоволствието да се изплези на тази неблагородна паплач. Но не, това нямаше да бъде достойно за него. „Никакво отмъщение. Борба докрай! — повтаряше си той. — Неизмеримо голяма е властта на поезията над народа. Ще успея да ги вразумя. Ще видим кой ще победи накрая: гримасите или изящното слово.“

Уви! Той беше останал единственият зрител на пиесата си.

Беше още по-лошо, отколкото до преди малко. Сега виждаше вече само гърбове.

Не, имам грешка. Търпеливият шишко, към когото се беше допитал вече в една критична минута, стоеше все още обърнат с лице към сцената. Колкото до Жискет и Лиенард, те отдавна бяха изчезнали.

Гренгоар се трогна от все сърце от верността на единствения си слушател. Той се приближи до него, и го заговори, като го побутна леко по ръката, защото добрият човечец се беше облегнал на балюстрадата и беше позадрямал.