Виктор Юго - Парижката Света Богородица

Той се приближи до негово преосвещенство и като се боеше да не си навлече гнева му, обясни, заеквайки, причината за неприличното държане на тълпата: че пладне настъпило, преди негово преосвещенство да дойде, и комедиантите били принудени да почнат, без да дочакат негово преосвещенство.

Кардиналът се разсмя.

— Ей богу, и господин ректорът на университета трябваше да постъпи по същия начин! Какво ще кажете, господин Гийом Рим?

— Монсеньор — отвърна Гийом Рим, — да благодарим, че сме се отървали от половината комедия. Все сме спечелили нещо.

— Ще позволите ли на тия безделници да продължат фарса? — запита главният съдия.

— Нека продължават, нека продължават — каза кардиналът. — Все ми едно. През това време ще чета молитвеника си.

Съдията пристъпи до края на естрадата, махна с ръка, за да въдвори тишина, и извика:

— Граждани, селяни и парижани! За да задоволим тия, които искат да се почне от началото, и тия, които искат да се свърши, негово преосвещенство заповяда мистерията да продължи.

И двете страни трябваше да се примирят. Но и автор, и публика дълго, ги беше яд на кардинала.

И така, актьорите подновиха върху сцената нескончаемите си тиради, а Гренгоар почна да се надява, че поне останалата част от произведението му ще бъде чута. Но и тази надежда се разби скоро ведно с другите му илюзии. Вярно е, че в залата настъпи що-годе тишина, но Гренгоар не беше забелязал, че в момента, когато кардиналът заповяда да продължат представлението, естрадата не беше още съвсем пълна и след фламандските пратеници пристигнаха нови личности, членове на свитата, чиито имена и звания, произнасяни кресливо от вратаря посред диалога на актьорите, го осакатяваха до голяма степен. Представете си наистина по време на пиеса граченето на вратар, който подхвърля, ни в клин, ни в ръкав, между две рими, а понякога и по средата на някой стих:

— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд.

— Жеан дьо Арле, благородник, изпълняващ длъжността началник от нощната стража на град Париж.

— Месир Галио дьо Жонояк, рицар, сеньор дьо Брюсак, началник на кралската артилерия.

— Метр Дрьо-Рагие, инспектор на водите и горите на негово величество краля във френските области Шампан и Бри.

— Месир Луи дьо Гравил, рицар, съветник и кралски камерхер, адмирал на Франция и пазител на Венсенската гора.

— Метр Дьони льо Мерсие, управител на дома на слепите в Париж.

И пр., и пр.

Положението стана просто нетърпимо.

Този странен съпровод, който пречеше да се следи действието, възмущаваше Гренгоар главно защото той беше убеден, че произведението му става все по-интересно и че му липсва само едно — вниманието на слушателите. Мъчно би могло наистина да се измисли по-остроумно и по-драматично преплитане на интригата. Докато четирите действуващи лица от пролога се оплакваха от своето ужасно затруднение, пред тях се явяваше лично Венера, „vera incessu patuit dea“ 34 34 В самата походка пролича богинята (Вергилий — „Енеида“). — Б. пр. , облечена в прелестна туника с извезан на нея кораб — герба на Париж. Тя идваше да иска за себе си делфина, обещан на най-красивата жена. Юпитер, чиято гръмотевица тътнеше в гардеробната, подкрепи искането й. Богинята се готвеше да вземе със себе си делфина или, по-разбираемо казано, да се омъжи за него, когато едно малко дете, облечено в бяла копринена дреха, с маргаритка в ръка (прозрачен намек за фламандската принцеса), дойде да съперничи с Венера. Театрален ефект, усложнения. След дълъг спор с Венера Маргарита и всички други се съгласиха да потърсят справедливата присъда на Дева Мария. Имаше още една хубава роля, на дон Педро, цар на Месопотамия. Но с всичките тия прекъсвания беше просто невъзможно да се разбере какво търсеше там и той. Всички тези действуващи лица се бяха качили по стълбата.

Какво да се прави? Нито едно от тия достойнства на пиесата не беше почувствувано, нито разбрано. Като че ли със самото влизане на кардинала някаква невидима магическа нишка изтегли внезапно всички погледи от мраморната маса към естрадата, от южния край на залата към западния. Нищо не беше в състояние да разтури магията, завладяла публиката. Всички очи оставаха вперени там и новопристигащите, техните проклети имена, лицата им, костюмите им постоянно отвличаха вниманието на зрителите. Наистина отчайващо. Като изключим Жискет и Лиенард, които се обръщаха от време на време, когато Гренгоар ги дърпаше за ръкава, и търпеливия съсед, шишкото, никой не слушаше, никой не беше извърнал лице към злополучната изоставена нравоучителна пиеса. Гренгоар виждаше само профили.