Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Благодаря ви, господине — каза Гренгоар.

— Защо, господине? — попита шишкото и се прозина.

— Разбирам вашето неудоволствие — поде поетът, — този шум ви пречи да слушате добре. Но бъдете спокоен, вашето име ще се запази вечно за потомството. Как, се казвате, моля ви се?

— Рьоно Шато, пазител на печата в Шатле, на вашите услуги, господине.

— Господине, вие сте единственият слушател на музите тук — каза Гренгоар.

— Много сте любезен, господине — отвърна пазителят на печата на Шатле.

— Вие сте единственият, който слуша, както подобава, моята пиеса. Как ви се харесва?

— Хм! Хм! — отвърна полусънен дебелият магистрат. — Доста веселичка е, няма що.

Гренгоар трябваше да се задоволи с тази похвала, защото гръм от ръкопляскания, смесени с оглушителни акламации, внезапно прекъсна разговора им. Папата на шутовете беше избран.

— Браво! Браво! Браво! — крещеше от всички страни тълпата.

Гримасата, която красеше в този миг отвора на розетката, беше действително удивителна. След всички петоъгълници, шестоъгълници и най-разнородни фигури, които се бяха изредили на прозорчето, без да осъществят идеала за комична уродливост, който се беше оформил в разпаленото и разюздано въображение на тълпата, само потресаващата гримаса, която току-що смая множеството, беше в състояние да предизвика бурното му одобрение. Дори метр Копенол започна да ръкопляска. Клопен Труйфу, който също беше участвувал в състезанието, се призна за победен, а един бог само знаеше каква степен на грозота можеше да достигне неговото лице. Ние ще последваме примера му. Няма да се опитваме да описваме на читателя четириъгълния нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, докато дясното беше цялото скрито зад огромна брадавица, разкривените, нащърбени на места като крепостна стена зъби, грапавата устна, над която стърчеше слонски зъб, чепатата брада и главно изображението, което обединяваше тия черти: смесица от злоба, удивление и печал. Представете си, ако можете, цялостното впечатление.

Одобрението беше единодушно. Втурнаха се към параклиса. Измъкнаха триумфално щастливия папа на шутовете. Тогава възторгът и изненадата достигнаха своя връх: гримасата се оказа истинското му лице.

Или по-скоро той целият беше гримаса. Грамадна глава с щръкнали червеникави коси; между двете рамена — огромна гърбица, уравновесена с почти същата издутина и отпред; толкова разкривени бедра и пищяли, че можеха да се допрат само при коленете и гледани отпред, приличаха на два сърпа, съединени при дръжките. Широки стъпала, чудовищни ръце. Но въпреки тази уродливост от него лъхаше необикновена сила, ловкост и мъжественост. Странно изключение на неизменния природен закон, според който хармонията поражда и силата, както красотата. Такъв беше новоизбраният папа на шутовете.

Разчупен на късове и после зле споен отново исполин.

Когато циклопът застана на прага на параклиса — неподвижен, набит, почти толкова висок, колкото и широк, „квадратен в самата си основа“, както обичаше да казва един велик човек 38 38 Наполеон. — Б. пр. , — тълпата го позна веднага по връхната му дреха, наполовина червена, наполовина виолетова, осеяна със сребърни камбанки, и главно по несравнимата му грозота.

— Та това е Квазимодо, звънарят! Квазимодо, гърбавият от „Света Богородица“. Едноокият Квазимодо! Кривокракият Квазимодо! Браво! Браво!

Както виждате, на клетника не му липсваха прякори!

— Пазете се, бременни жени! — завикаха студентите.

— Също и тия, които имат подобни намерения! — допълни Жеан.

Жените действително криеха лица в ръцете си.

— У, каква грозна маймуна! — каза една от тях.

— Колкото грозна, толкова и зла! — подхвърли друга.

— Същински сатана! — заключи трета.

— За зла беда аз живея близо до „Света Богородица“ и цяла нощ го чувам, като броди по капчуците.

— Заедно с котараците.

— Вечно се върти по покривите ни.

— И хвърля магии през комините ни.

— Онази вечер се облещи на прозореца ми. Помислих, че е някой мъж. Само да знаеш как се изплаших!

— Сигурна съм, че ходи по дяволски сборища. Веднъж си забрави метлата на нашата водосточна тръба.

— О, какъв отвратителен гръбльо!

— О, каква злобна душа!

— Пфу!

Мъжете, напротив, бяха възхитени и силно ръкопляскаха.

А Квазимодо — предмет на цялата тази врява — продължаваше да стои прав пред вратата на параклиса, мрачен и сериозен, безразличен към всеобщото възхищение.