Виктор Юго - Парижката Света Богородица

В широкото свободно пространство между навалицата и огъня танцуваше девойка.

Човешко същество, фея или ангел беше тя? Колкото и да бе скептик във философията си и остроумен в поезията си, Гренгоар не можа да определи това в първия момент, до такава степен бе обаян от ослепителното видение.

Девойката не беше висока, но изглеждаше стройна — тъй дръзко бе източен гъвкавият й стан. Беше тъмнокоса, но се отгатваше, че денем кожата й сигурно придобива златистия оттенък на андалузките или римлянките. Малките й крачета бяха също андалузки, стегнати и все пак свободни в прелестните обувки. Тя танцуваше, завърташе се, кръжеше шеметно върху старо, персийско килимче, проснато небрежно под краката й. И всеки път, когато се завъртеше и лъчезарното й личице се мернеше пред зрителите, големите й черни очи изпускаха мълнии.

Всички погледи бяха вперени в нея, всички уста бяха зинали в захлас. И действително, докато танцуваше под дрънкането на баското си дайре, издигайки го над главата си с двете си нежно заоблени ръце, тънка, крехка и подвижна като оса, със сърменото си прилепнало елече, с пъстрата си разперена рокля, с голите си рамене, с изящните си крака, които откриваше понякога, с черните коси, с огнените си очи, тя беше свръхестествено създание.

„Та това е същинска саламандра! — помисли си Гренгоар. — Русалка, богиня, вакханка от планината Менада.“ В този момент плитката на „саламандрата“ се разгалете и една медна паричка се търкулна на земята. — О, не! — промълви той. — Циганка била! Обаянието се пръсна.

Тя затанцува отново. Взе от земята две саби, закрепи върховете им на челото си и ги завъртя на една страна, като самата тя се завъртя на другата. Беше действително циганка. Но колкото и да бе разочарован, Гренгоар все пак се поддаваше на очарованието и красотата на гледката. Празничният огън заливаше девойката с яркочервена светлина, която трептеше по челото й, по лицата на окръжаващите я зрители и хвърляше бледи отблясъци, примесени с люшкащи се сенки, върху старинната черна и набръчкана фасада на Дома с колоните и върху разперените каменни ръце на бесилката. Между стотиците лица, обагрени от тази светлина, се открояваше едно, потънало сякаш повече от всички други в съзерцание на танцьорката. Сурово мъжко лице, мрачно и студено. Този мъж, чието облекло се губеше сред окръжаващата го тълпа, едва ли бе на повече от тридесет и пет години. Но беше плешив. Само при слепите му очи се сивееха няколко редки кичура. Широкото му голямо чело беше вече прорязано от бръчки, но в хлътналите му очи светеше необичаен младежки жар, пламенна жизненост, затаена страст. Те бяха втренчени в циганката и докато безгрижната шестнадесетгодишна девойка танцуваше и се въртеше за всеобща наслада, мъжът сякаш потъваше във все по-мрачни мисли. От време на време по устните му пробягваше усмивка и се изплъзваше въздишка, но усмивката беше по-скръбна и от въздишката. Най-сетне девойката се спря задъхана и тълпата почна с обич да й ръкопляска.

— Джали — каза циганката.

Тогава Гренгоар видя една хубава бяла козичка, пъргава, жива, с лъскави косми, с позлатени рогчета и копитца и с позлатено герданче. Тя стоеше до този момент приклекнала в единия ъгъл на килимчето и наблюдаваше танца на господарката си. Гренгоар не я беше още забелязал.

— Джали — повтори циганката, — твой ред е.

И тя седна, като подаде грациозно дайрето си на козичката.

— Джали — продължи тя, — кой месец от годината е сега?

Козичката вдигна предния си крак и удари веднъж по дайрето. Беше действително първият месец от годината. Тълпата заръкопляска.

— Джали — поде девойката, като обърна дайрето от другата страна, — а кой ден от месеца сме днес?

Джали вдигна позлатеното си копитце и удари шест пъти по дайрето.

— Джали — продължи циганката, като отново обърна дайрето, — колко е часът?

Джали удари седем пъти. В същия миг часовникът от Дома с колоните изби седем часа. Публиката се смая.

— Тук се крие магия! — раздаде се зловещ глас сред зрителите — гласът на плешивия мъж, който не сваляше поглед от циганката.

Девойката изтръпна и се обърна бързо, но публиката заръкопляска и заглуши злокобното възклицание.

Аплодисментите го заличиха до такава степен и от съзнанието на циганката, че тя продължи да пита козичката:

— Джали, какво прави метр Гишар Гран Рьоми, капитан на градските сабленосци, по време на шествието на Сретение Господне?

Джали се изправи на задните си крачка и заблея, като крачеше важно и забавно и тъй комично възпроизвеждаше лицемерната набожност на началника на сабленосците, че всички зрители наоколо избухнаха в смях.