Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.

— Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?

— Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.

— Има знаменита брада! — каза Лиенард.

— Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.

— Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.

— Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.

— „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.

— А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.

— Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.

— Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…

— Сирени — подсказа й Лиенард.

— При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:

— Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.

— Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.

— И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.

— Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.

— Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.

— А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.

— А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.

— Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.

— Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.

Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.

— А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.

— А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?

— Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?

— А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха гърлата на всички англичани.

— А при входа на Шатле какви хубави актьори имаше!

— Ами на Понт о Шанж, целия покрит с килими?

— А когато папският посланик мина, пуснаха над моста над двеста дузини какви ли не щеш птици. Колко беше хубаво, Лиенард!

— Днес ще бъде още по-хубаво — намеси се най-сетне събеседникът им, който ги слушаше с известна досада.

— Обещавате ли ни, че мистерията ще бъде хубава? — попита Жискет.

— Разбира се — отвърна той и добави малко наперено: — Аз съм авторът, госпожи.

— Наистина ли! — възкликнаха двете девойки смаяни.

— Наистина — отвърна поетът и се поизпъчи. — По-право ние сме двама: Жеан Маршан наряза дъските и скова скелето и другата дървения за театъра, а аз написах пиесата. Казвам се Пиер Гренгоар.

Едва ли авторът на „Сид“ би казал по-гордо: „Казвам се Пиер Корней.“

Нашите читатели са си дали може би сметка, че от момента, когато Юпитер се вмъкна под килима, до момента, когато авторът на новата нравоучителна пиеса разкри така неочаквано самоличността си пред наивно възхитените Жискет и Лиенард, бе изминало доста време. Но забележително нещо — цялата публика, така шумна само преди няколко минути, сега чакаше прилично, уповавайки се на думите на комедианта. Това доказва вечната истина, че най-доброто средство да накараш зрителите да чакат търпеливо е да ги увериш, че представлението ще започне незабавно. Жоанес обаче не спеше.

— Ехей! — провикна се внезапно той сред настъпилото след бурята спокойно очакване. — Юпитер, госпожа Дева Мария, проклети палячовци! Гаврите ли се с нас? Пиесата! Пиесата! Почвайте, да не почнем пак ние! Нямаше нужда от нищо друго.

На скелето прозвучаха алтови и басови инструменти, килимът се повдигна и четирима пъстро облечени и силно гримирани актьори се измъкнаха от клетката, покатериха се по стръмната театрална стълба и като се качиха на горната площадка, наредиха се в права линия пред публиката и се поклониха дълбоко. Оркестърът престана да свири. Мистерията започна.