Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Подарете за бога!

— Охо! Я виж ти! Кълна се в душата си! — продължи Жоанес. — Ами че това е Клопен Труйфу. Хей, приятелю, какво ти пречеше раната на крака, че си я преместил на ръката?

При тези думи той хвърли с маймунска сръчност една дребна монета в мазната касторена шапка, която просякът подаваше с болната си ръка. Без да трепне, дрипльото прие и милостинята, и язвителната закачка и пак занарежда с плачлив глас:

— Подарете за бога!

Тази случка значително разсея публиката, а доста зрители начело с Робен Пуспен и всички учещи заръкопляскаха развеселени от странния импровизиран диалог между Жеан с неговия писклив глас и просяка с невъзмутимото си еднообразно мънкане.

Гренгоар беше страшно недоволен. Като се опомни от първоначалното си смайване, той се развика към четиримата актьори на сцената, без да благоволи дори да погледне презрително двамата смутители на тишината:

— Продължавайте! Продължавайте, дявол да ви вземе!

В този миг той усети, че някой го дърпа за дрехата, обърна се с досада и едва смогна да се усмихне. А трябваше да го стори. Жискет Жансиен беше провряла хубавата си ръка през парапета, стараейки се да привлече по този начин вниманието му.

— Господине — попита тя, — ще продължат ли?

— Разбира се — отвърна Гренгоар, засегнат от въпроса й.

— В такъв случай, месир — продължи тя, — ще бъдете ли така любезен да ми обясните…

— Какво ще кажат по-нататък ли? — прекъсна я Гренгоар. — Ето, слушайте.

— А, не! — каза Жискет. — Какво казаха досега. Гренгоар подскочи, като че ли го докоснаха по жива рана.

— Каква напаст е тази тъпа гъска! — процеди през зъби той.

От този момент Жискет падна в очите му.

Междувременно актьорите се бяха подчинили на подканванията му и публиката, като видя, че те говорят отново, се заслуша, но пропусна не една красива мисъл в промеждутъка между двете части на внезапно прекъснатата пиеса. Гренгоар разсъждаваше горчиво върху всичко това. Все пак спокойствието постепенно се възстанови, студентът не се обаждаше, просякът се зае да брои монетите в шапката си и нравоучителната пиеса пак взе надмощие.

В действителност тя беше великолепно произведение, от което по наше мнение и днес би могло да се използува нещичко с известна преработка. Изложението — малко дълго и безсъдържателно, напълно в духа на литературните канони — беше просто и дълбоко в душата си Гренгоар се възхищаваше чистосърдечно на яснотата му. Както може би се досещате, четирите алегорични фигури се бяха малко уморили, след като бяха обиколили трите части на света, без да успеят да пласират прилично златния делфин. На това място бе вмъкната възхвала на чудната риба с безброй тънки намеци за младия годеник на Маргарита Фламандска, печален затворник по това време в замъка Амбоаз, който съвсем не подозираше, че селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие бяха обиколили целия свят заради него. Та гореспоменатият делфин беше млад, хубав, силен и главно — нали това е разковничето на всички кралски добродетели! — беше син на френския лъв. Аз намирам тази смела метафора прекрасна. Не вярвам в подобен ден на алегории и епиталамии в чест на краля театралната естествена история да се смущава от обстоятелството, че делфинът е син на лъв! Точно тия редки и пиндаровски смешения са доказателство за възторга на поета. И все пак, ако си позволим да бъдем малко по-критични, трябва да отбележим, че поетът би могъл спокойно да развие тази чудна мисъл не непременно в двеста стиха! Вярно е обаче, че според нарежданията на парижкия прево мистерията трябваше да трае от пладне до четири часа и през това време, тъй или иначе, беше необходимо да се декламира нещо. Впрочем публиката слушаше търпеливо.

Внезапно, точно в разгара на препирнята между търговското съсловие и дворянството, в момента, когато селячеството произнасяше великолепния стих:

вратата на почетната естрада, която досега беше тъй ненавременно затворена, се отвори още по-ненавременно и гръмкият глас на вратаря извести без предисловие:

— Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал!

Горкият Гренгоар! Надали пукотевицата от всички двойни фишеци на Богоявление, залпът от двадесет аркебузи, гърмежът от прословутото оръдие от кулата Бий, което по време на обсадата на Париж в неделя на 29 октомври 1465 година уби с един изстрел седем бургундци, избухването на всичкия барут, складиран при Порт Тампл, биха пронизали тъй грубо ушите му в този тържествен и драматичен миг, както няколкото думи, произнесени от вратаря: „Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал.“