Виктор Юго - Парижката Света Богородица

— Четиримата актьори изчакаха да ги възнаградят щедро с ръкопляскания заради поклоните им и пристъпиха сред благоговейно мълчание към пролога, от който ние ще избавим читателите. Впрочем, както се случва и по наше време, публиката се занимаваше много повече с костюмите на актьорите, отколкото с репликите, които те декламираха. Пък и това беше напълно оправдано. Одеждите и на четиримата бяха наполовина жълти, наполовина бели и се отличаваха само по материята: първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият — от коприна, третият — от вълна, а четвъртият — от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият — два златни ключа, третият — везни, четвъртият — мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата — „Наричам се дворянство“, на копринената — „Наричам се духовенство“, на вълнената — „Наричам се търговско съсловие“, а на платнената — „Наричам се селячество“. Полът 26 26 На френски духовенство и селячество са от мъжки род, а дворянство и търговско съсловие — от женски. — Б. пр. на двете мъжки алегорични фигури личеше ясно по късите роби и по островърхите шапки, докато женските алегорични фигури носеха по-дълги роби и бяха покрили главите си с качулки.

Само злонамерен слушател не би разбрал от поетичния пролог, че селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството — за дворянството, и че двете щастливи двойки притежават общо великолепен златен делфин 27 27 Игрословица — на френски dauphin означава делфин и престолонаследник. — Б. пр. , който са решили да дадат на най-голямата хубавица. И те тръгнаха по света да търсят и да дирят тази хубавица и след като не харесали нито царицата на Голконда нито принцесата на Трапезунд, нито дъщерята на великия татарски хан, нито много други хубавици, селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие дошли да си починат върху мраморната маса в съдебната палата и да изтърсят пред почтената аудитория толкова сентенции и максими, колкото се изразходват във факултета по литература по време на изпитите, както и всичките софизми, афоризми, дефиниции и реторични фигури, необходими за получаване на докторско звание.

Всичко това беше от красиво по-красиво.

И сред цялата тълпа, над която четирите алегорични фигури изливаха в надпревара талази от метафори, нямаше по-внимателно ухо, по-изтръпнало сърце, по-занесен поглед, по-протегната шия от погледа, ухото, шията и сърцето на автора, на поета, на славния Пиер Гренгоар, който малко преди това не беше устоял на удоволствието да каже името си на двете хубави момичета. Той се беше върнал до колоната на няколко крачки от тях и слушаше, гледаше и ликуваше. Благосклонните ръкопляскания, които посрещнаха началото на пролога, още кънтяха в душата му и той беше всецяло I потънал във възторжения унес, с който всеки автор следи как мислите му падат една след друга от устата на актьора в смълчаната обширна зала. Достойният Пиер Гренгоар!

Макар и с прискърбие обаче ще трябва да признаем, че първоначалното му въодушевление беше скоро помрачено. Гренгоар едва долепи устни до опияняващата чаша на радостта и триумфа и в нея се примеси една горчива капка.

Някакъв опърпан просяк, който не можа да събере милостиня, докато беше забутан сред тълпата, а и не успя, изглежда, да попълни недостига от джобовете на съседите си, си науми да се качи някъде по-нависоко, за да привлече погледите на милосърдието. По време на първите стихове на пролога той се покатери по гредите на почетната естрада чак до корниза, който стърчеше навън в долния край на парапета, и се настани там, предизвиквайки съжаление и интерес у множеството с дрипите си и с отвратителната рана, зинала на дясната му ръка. Иначе той седеше съвсем тихо.

Понеже той мълчеше, прологът щеше да продължи безпрепятствено и никакво по-осезаемо безредие нямаше да възникне, ако за нещастие студентът Жоанес не беше зърнал на високата колона просяка и номерата му. Младият обесник беше обзет от луд смях и без да се грижи, че прекъсва представлението и нарушава всеобщото мълчание, завика весело:

— Виж пък тоя кекльо къде наумил да проси!

Само онзи, който е хвърлял камък в блато с жаби или е гърмял с пушка по ято птици, може да си представи въздействието на тези неуместни думи върху внимателно заслушаната аудитория. Гренгоар изтръпна като разтърсен от електрически ток. Прологът увисна във въздуха, всички глави шумно се обърнаха към просяка, а той не само не се смути, но веднага съобрази, че този инцидент е удобен случай да изкара някой грош, затова затвори очи и захленчи жално: