Виктор Юго - Клетниците

Нека приключим с тази тъмна особа. Той наистина замина с дъщеря си за Америка, но и там си остана същият, какъвто бе в Европа. С парите на Мариус стана търговец на роби.

Щом мошеникът излезе, Мариус изтича в градината при Козет.

— Козет! Ела бързо! Баск, извикайте файтон! Боже мой! Той ми спасил живота! Да не губим нито минута!

Козет помисли, че Мариус е полудял, но се подчини.

— Ах, Козет, аз съм окаяник!

Мариус не беше на себе си. Той почваше да отгатва неизразимото мрачно величие на Жан Валжан. Пред него се възправяше невиждана добродетел. Каторжникът се преобразяваше в светец.

Файтонът спря пред вратата км.

— Кочияш, карайте бързо на улица Ом Арме номер седем! — извика Мариус и се метна в него заедно с Козет.

— Ах, какво щастие! — извика Козет. — Не смеех вече да ти заговоря. Ще отидем при господин Жан, нали?

— При баща ти, Козет. Сега повече от когато и да било той е твой баща. Ти ми бе казала, че изобщо не си получавала писмото, което ти пратих по Гаврош. То е попаднало в ръцете на баща ти. Той е дошъл на барикадата, за да спаси мене, неблагодарника! О, Козет, след като години наред е бил твой покровител, той е станал и мой спасител. Сега ще го приберем, ще го вземем с нас и никога вече няма да се разделяме с него!

При потропването на вратата Жан Валжан трепна.

— Влезте — едва чуто каза той.

На прага застанаха Мариус и Козет. Козет се втурна в стаята. Мариус остана на вратата.

— Козет! — извика Жан Валжан и се изправи мъртвешки блед с озарени от луда радост очи.

Задавена от вълнение, Козет падна в прегръдките му.

— Татко!

Дълбоко покъртен Жан Валжан се запъна:

— Козет! Вие! Ти ли си? Боже, нима е възможно? Нима ми прощаваш?

Задавен от ридания, Мариус пристъпи напред и промълви:

— Татко!

— И вие ли ми прощавате? Благодаря ви — промълви Жан Валжан.

Козет приседна до стареца, отметна белите му коси и го целуна по челото. Жан Валжан не се противеше, загубил ума и дума от радостно вълнение. Козет го галеше двойно по-нежно, сякаш за да изкупи вината на Мариус.

— Колко глупави сме ние хората — шепнеше клетникът. — Въобразявах си, че никога повече няма да я видя. Тъкмо когато влизахте, си казвах: „Край. Ето рокличката й, никога вече няма да видя Козет. Аз съм злочестник!“ Какъв безумец съм бил! Ето старецът вижда отново своята мъничка Козет. Ах, колко бях нещастен!

А Козет го мъмреше на свой ред:

— Колко беше лошо от ваша страна да ни изоставите! Къде бяхте изчезнали? Защо отсъствахте така дълго? Защо не ни се обадихте?

— Важното е, че сте при мене. Значи ми прощавате, господин Понмерси?

— Чуваш ли, Козет, той ми иска прошка! А нали знаеш какво е сторил за мене? Спасил е живота ми! Дари ми тебе! А какво направи със себе си? Пожертвува се, за да не помрачи щастието ни! Ето какъв човек е той. Барикадата, вонящият канал, опасното пропадане, той е минал през всичко това заради тебе, Козет! Заради мене, неблагодарника! Този човек е светец!

— Тихо! Тихо! — прошепна Жан Валжан. — Има ли нужда да се казват тия неща?

— Но защо не ни казахте всичко това? Защо под предлог, че казвате истината, само се очернихте, а не я казахте открай докрай? Защо премълчахте, че сте бил господин Мадлен, че сте спасили живота на Жавер, че сте спасили мене?

— Защото мислех, че трябва да си отида от живота ви. Ако знаехте историята с клоаката, щяхте да ме задържите край себе си. Затова премълчах.

— Господи! Като си помисля, че по една случайност научих всичко това! Но сега край. Вземаме ви с нас. Вие сте неин и мой баща. Утре няма да бъдете вече в тази къща.

— Утре наистина няма да бъда тук, но няма да бъда и с вас.

— Какво искате да кажете? — извика Мариус.

— Този път колата чака долу — добави Козет. — Отмъквам ви — и тя понечи да вдигне стареца на ръце. — Ще дойдете с нас! Колко хубаво ще бъде! Аз ще правя каквото кажете, но и вие ще ми се покорявате напълно.

Жан Валжан я слушаше, без да чува думите й. Долавяше само музиката, а не смисъла им.

— Вярно, че няма нищо по-хубаво от това да живеем заедно. Ще се разхождам с Козет, ще я виждам още от зори, само че…

Козет взе ръцете му в своите и възкликна:

— Но ръцете ви са още по-студени! Да не сте болен? Боли ли ви нещо?

— Нищо ми няма, само че…

— Само че какво?

— Няма да ме бъде за дълго…

— Какво искате да кажете?

— Това няма значение. Говори ми, Козет, искам да чувам гласа ти.

Мариус гледаше стареца, вкаменен от ужас. Козет изпищя: