Виктор Юго - Клетниците

Той свикна да се задоволява с всекидневното появяване на Козет и не искаше нищо друго от живота. Той се съсредоточаваше за него в тия броени мигове.

В един от първите априлски дни, когато слънцето ликува от радост и природата се събужда с цветя и пеперуди, Мариус каза на Козет:

— Хайде да отидем да видим нашата градина на улица Плюме! Не бива да бъдем неблагодарни.

И те литнаха като лястовички към пролетта. Къщичката беше наета за дълъг срок и още принадлежеше на Козет. Те обиколиха всяко любимо кътче, изпълнено със скъпи спомени. Вечерта Жан Валжан дойде в уречения час, но Козет я нямаше. Той седна в студената стаичка, но Козет не се прибра. Той наведе глава и си отиде.

Козет беше така опиянена от разходката, толкова радостна, че „е живяла цял ден с миналото“, че на следния ден говореше само за това на Жан Валжан. Дори не се сети, че не го бе видяла предната вечер.

Жан Валжан изнамери едно хитро средство, за да продължи посещенията си при Козет, без да й дотегне. Започваше да хвали Мариус. Темата „Мариус“ беше неизчерпаема. По този начин той успяваше да остане малко повече с Козет.

Това облекчаваше раната му.

Няколко пъти Баск подканваше Козет, че я чакат за вечеря.

В подобни дни Жан Валжан се връщаше замислен у дома си.

Веднъж той остана повече от друг път.

На следния ден забеляза, че в камината не гори огън, макар че беше още студено.

„Гледай ти! — каза си той. — Не са запалили огън.“

— Б-р-р! Какъв студ! — каза Козет още с влизането си. — Да не би вие да сте наредили на Баск да не пали огън?

— Нали сме вече пролет?

— Но ние палим чак до юни, а в това мазе трябва да се пали цяла година.

— Стори ми се, че огънят е излишен — промълви Жан Валжан.

На следния ден бяха запалили огън, но двете кресла бяха поставени чак на другия край на стаята, близо до вратата.

„Какво ли означава това?“ —- помисли си Жан Валжан, но премести креслата на обичайните им места. Запаленият огън все пак го обнадежди, но той чувствуваше, че присъствието му не е желано.

На третия ден, влизайки в стаята, той цял изтръпна. Креслата ги нямаше. Нямаше дори стол.

— И таз добра! Няма вече кресла? Къде са?

— Няма ги…

— Това е вече прекалено! — извика Козет.

— Аз казах на Баск да ги махне.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ще остана само няколко минути днес.

— Това не е основание.

— Струва ми се, че Баск имаше нужда от креслата, може би ще имате гости довечера.

— Не чакаме никого.

Жан Валжан не можа да измисли нищо друго.

— Сбогом — каза той. Не каза „сбогом Козет“, но нямаше сила да изрече и „сбогом, госпожо“. Излезе смазан. Този път бе разбрал.

На следващия ден не дойде. Козет си даде сметка едва късно вечерта.

„Чудна работа! Господин Жан не дойде!“ — каза си тя и сърцето й леко се сви, но една целувка на Мариус я отвлече от тъжните мисли.

На другия ден Жан Валжан пак не дойде. Козет не обърна внимание и се сети за него едва когато се събуди сутринта. Изпрати бързо прислужницата да пита как е. Тя донесе отговора му: не бил болен. Щял да замине за малко, да не го мисли.

В началото на лятото 1833 година редките минувачи в квартала Маре забелязваха спретнато облечен в черно старец, който всеки ден в един и същи час излизаше от улица Ом Арме и стигаше до улица Сен-Луи. Там тръгваше бавно, издал напред глава, без да вижда или чува нищо, втренчил неизменно поглед в една и съща точка, която беше сякаш негова пътеводна звезда — ъгъла на улица Фий-дю-Калвер, където живееше дядо Жилнорман.

Той се приближаваше до този ъгъл, очите му се проясняваха, зениците му грейваха, озарени от вътрешна радост, мъжът изглеждаше силно развълнуван, устните му се движеха безшумно, той забавяше още повече крачките си. Сякаш жадуваше да стигне желаната улица и същевременно се боеше от това. Все пак, колкото и да забавяше стъпките си, най-сетне стигаше до ъгъла. Там той спираше, подаваше глава иззад последната къща и поглеждаше улицата. В трагичния му поглед блестеше обаянието на загубения рай. Едра сълза се плъзгаше по бузата му и се спираше до крайчеца на устните му. Старецът усещаше горчилката й. Той постояваше няколко минути като вкаменен. После се връщаше обратно и погледът му постепенно угасваше.

Скоро той престана да отива чак до ъгъла. Спираше посред пътя, на улица Сен-Луи. Един ден не отиде и дотам. Загледа се отдалеч в тази посока, после поклати глава, сякаш си отказваше нещо и се върна бавно назад.