Виктор Юго - Клетниците

— И таз добра! Що за хрумване, татко? Зная, че сте чудак, но никога не бих могла да очаквам такова нещо! Мариус ми каза, че вие сте пожелали да ви приемам тук!

— Точно така.

— Предупреждавам ви, че ще направя сцена. Но най-напред ме целунете.

Жан Валжан не помръдна.

— Започва да става сериозно. Какво съм ви сторила? Обещайте ми, че ще вечеряте с нас.

— Вече вечерях.

— Не е вярно. Качвайте се с мене в салона.

— Невъзможно.

Козет се смути.

— Но защо? И как сте могли да изберете за срещите ни най-грозната стая?

— Нали знаете, госпожо, аз си имам мании.

Козет плесна е ръце.

— Ето ти ново двайсет! Госпожо! Това пък какво означава?

— Нали искахте да бъдете госпожа…

— Но не и за вас, татко!

— Не ми казвайте вече татко. Казвайте ми господин Жан, ако обичате.

— Вие не сте вече мой татко? Аз не съм вече за вас Козет? Какво съм ви сторила? Да не би да се е случило нещо?

— Всичко си е по старому.

— А защо сменяте името си?

Жан Валжан се усмихна жално.

— Тъй като вие станахте госпожа Понмерси, защо пък аз да не бъда господин Жан?

— Нищо не проумявам. Нямате право да бъдете толкова лош.

Жан Валжан не отговори. Тя взе ръцете му, вдигна ги към лицето си и ги притисна в знак на нежна обич.

— Хайде, бъдете добричък. Елате да живеете при нас. Ще подновим нашите разходки. Ще обядвате и вечеряте с нас, ще си бъдете пак мой татко.

— Нямате вече нужда от баща, нали си имате мъж?

— Ах, какъв мечок! Вие сте особняк, но все пак човек дава малко отдих на хората, поне когато се женят. Защо ме наскърбявате? Нима ми се сърдите, че съм щастлива?

Този наивен въпрос на Козет, изпълнен с толкова дълбок смисъл за Жан Валжан, разкъса сърцето му, Той пребледня. Не можа да намери веднага отговор и прошепна, говорейки сякаш на себе си:

— Нейното щастие беше целта на живота ми. Козет, ти си щастлива. Моето време изтече.

— Ах, най-сетне ми проговорихте на „ти“! — извика Козет и буйно се хвърли на шията му.

Зашеметен от вълнение, Жан Валжан я притисна буйно до гърдите си.

— Благодаря, татко.

Той се освободи нежно от прегръдката й и посегна към шапката си.

— Отивам си, госпожо, очакват ви.

Жан Валжан излезе, като остави Козет смаяна от загадъчното му държане.

На другия ден по същото време Жан Валжан отново дойде.

Козет не му зададе вече никакви въпроси, не се изненада от нито, не се възпротиви, когато той я заговори на „вие“, не го нарече „татко“, макар че не се обърна към него и с противното й „господин Жан“. Само радостта й беше малко помръкнала. Явно, бе водила с мъжа си един от тия разговори, по време на които любимият мъж казва, каквото му хрумне, но успокоява любимата жена. Ниската стая изглеждаше по-подредена, по-приветлива.

През всички следващи дни Жан Валжан се появяваше все по същото време. Семейството свикна с новите порядки, въведени от него. И Тусен помогна за това.

— Господинът си е бил винаги такъв — каза тя.

— Оригинал — отсече дядото и с това всичко бе приключено. Всъщност старите хора не обичат да променят навиците си и той нямаше нищо против да бъде освободен от присъствието на господин Траншльован, както го наричаше.

— Какви ли не особняци има — добави той. — Маркиз Канапл беше още по-завеян. Купи цял замък, а се завря да живее на тавана. Всеки с чудатостите си.

Никой не отгатна мрачната причина на това „хрумване“.

Така изминаха няколко седмици. Новият живот завладя Козет. Нейните забавления всъщност не бяха скъпи. Те се свеждаха винаги до едно: да бъде с Мариус. След като изчезна задушевното „ти“ и се въведоха новите хладни обръщения, Жан Валжан като че ли стана друг човек за Козет. Тя продължаваше да го обича, но се държеше по-хладно с него. Усилията на Жан Валжан да я откъсне от себе си се увенчаваха с успех.

В първите дни той отиваше при нея само за няколко минути. Малко по малко свикна да удължава посещенията си. Възползуваше се сякаш от порасналия ден. Идваше по-рано и си отиваше по-късно.

Един ден тя неволно му каза „татко“. Радост озари тъжното му лице, но той кротко я поправи:

— Казвайте ми „господин Жан“.

— Ах, вярно — съгласи се тя, заливайки се в радостен смях. — Господин Жан!

— Точно така — отвърна Жан Валжан и се обърна, за да не би тя да види плувналите му в сълзи очи.

Това вече не се повтори. След този последен лъч всичко угасна. Никаква задушевност, никаква целувка при срещите им, нито веднъж не прозвуча повече нежното „татко“. Жан Валжан сам се лиши от всичките си радости.