Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Защото аз го пратих! — Мендарк насила овладя гнева си. — По едно време си мислех дори, че може да ме наследи като Магистър. Имаше такива заложби…

— Как ли не ги забелязах… — смънка Талия.

— Я млъкни! Той ми каза, че Хения ни е предала. Вярвам му. Заради тебе превърнах приятел във враг.

— Той се криеше горе над стълбата — вметна Лилис.

— Значи си е намерил подходяща компания — подхвана Талия. — И отгоре на всичко, Мендарк, той знае къде са зарити някои от съкровищата ти.

— Стига! — нададе вопъл Мендарк. Извади малко настъргана върбова кора от торбата си с лекове и я сипа в шепата на Талия. — Сдъвчи това, може пък да ти мине и свадливостта.

Тя прие безмълвно лекарството. Носът й се бе подул така, че не можеше да диша през него. Затвори очи и се опита да поспи в клатушкащата се лодка, но бе невъзможно. Нямаше как да не се замисли над думите на Мендарк. Нима все пак се оказваше, че Хения ги е предала? Отново прехвърли в ума си каквото знаеше. Да, изглеждаше по-вероятно да е Хения, отколкото Беренет. Толкова ли я вбесяваше държанието и външността му, че отсъди несправедливо за него? И какви ли щяха да са последствията?

Лилис се промъкна по-напред, а Пендер заговори:

— Не сме се отървали. С този вятър могат да ни догонят още преди Двата носа. Дръпни се оттам! — сгълча той момичето, което се бе излегнало на носа до дървената фигура.

— „Тан-цу-ва-ща-та гъс-ка“ — прочете Лилис сричка по сричка и се усмихна доволно.

Пропадаха и се люшкаха между стръмни грозни вълни — на изток, на юг и пак на изток, устремени към Двата носа и съмнителната безопасност на Туркадско море. Накрая се насочиха право на изток, лодката подскачаше по водните гребени. Под сивкавото небе вятърът беснееше. Понякога вълните заплашваха да се стоварят отстрани и да ги потопят. Но Пендер някак предусещаше момента и преминаваха, макар че пръските мокреха лицата им. Вятърът им свиреше във въжетата. По всяка повърхност започна да лепне суграшица, заледяваше полека коси и бради.

— Влиза вода! — провикна се Черт и започна да изгребва чевръсто с кофа.

— Колко зле сме? — попита гръмко Пендер.

— Де да знам, и от вълните се пълни.

— Тогава гледай и ми кажи.

За минута-две ги заслепи виелица, после отмина. Наоколо като че притъмняваше. Изведнъж някъде отпред замига светлина, разположена нависоко.

— Това пък какво е?! — възкликна Мендарк.

— Фарът на Северния нос — кресна Пендер, за да надвика бурята. Пращат съобщение!

— И какво е то?

— Не мога да го разчета. Колкото знаеш ти, толкова и аз.

— Досещам се… — навъсено промърмори Мендарк.

— Ако сме късметлии, корабите на Игър не са излезнали в залива при такова време. Ей, ти! — обърна се на висок глас Пендер към Осейон.

— Казвам се Осейон. Какво да направя?

— Осейон, значи… Гледай назад.

Високият чернокож мъж се изправи, хвана се за въже със здравата ръка и се взря в тъмното море.

— Засега няма нищо.

— А бе, с тия гадини… Ти внимавай.

Минутите отминаваха. С навлизането в залива посоката на вълните се променяше, плаваха точно срещу тях.

— Ето ги и Двата носа — посочи Мендарк, щом се издигнаха на поредния гребен.

Вълните се носеха от изток и макар да бяха по-високи, се разреждаха и в пролуките между тях водата беше почти спокойна.

— Зад нас мига светлина — оповести с вик Осейон, когато замряха за малко върху огромна вълна. — Угасна.

— Вижда ли се вече кораб?

— Не.

— Е, значи и те не ни виждат, надявам се. — Пендер вдигна глава към мержелеещото се платно, прецени цвета на водата. — Но няма още дълго да е тъй.

Фарът пак примигваше, може би повтаряше съобщението. Всички в лодката гледаха със свити сърца как облаците се разкъсват и през мъглата мъждивото слънце осветява Двата носа — северния и южния, побелелия остър връх на Рунтавия камък, бушуващото море и сивата кула на фара.

— Сега вече ще ни видят! — натърти Пендер.

И щом стигнаха до гребена на следващата вълна, Осейон се провикна:

— Виждам ги! Един… два… три.

Огледаха се накъдето им сочеше. Черна галера досущ като онази, която ги нападна, а по-назад още две. Едва ли повече от една морска миля ги делеше от лодката.

— Три! — тежко отрони Пендер. — И ни връхлитат като буря.

Лодката пропадна в браздата между вълните, дъските стенеха.

Талия чувстваше главата си ката презряла тиква. Стана, но се олюля.

— По-кротко! — скастри я Мендарк.

Тя седна и се хвана за главата.

— Боли ли те? — попита Лилис и опря студената си ръка в челото й.