Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Заминаваш ли?

Усърдната ученичка отново се превърна в нажалено дете.

— Да, така се оказва, но не се бой, ще се върнем.

— Какво си дошла да ме попиташ? — намеси се Надирил.

— Кажи ми всичко, което знаеш за Катаза.

— Историята или настоящето? Аха, настоящето ще да е… Знам твърде малко. От време на време някой се опитва да прекоси Сухото море, но там няма нищо ценно, заради което да си заслужава хората да рискуват. Повечето загиват. Но някои оцеляват и записват преживелиците си. Имам копия от няколко такива пътеписа през последните столетия. Доколкото си спомням, в два от тях се споменава Катаза, но само един от авторите се е изкатерил по планината. Хайде да проверим в каталозите. Ела и ти, Лилис, ще научиш още важни неща.

В този момент и Мендарк надникна в стаята.

— А, ти ли си… — подхвърли Надирил. — Талия май клони към мнението, че трябва да отидете в Катаза.

В прашните архиви се намериха три описания на походи през Сухото море. Единият обаче представляваше избледняла и окъсана карта с бележки до знаците, където е имало бивак. Бяха отбелязани и Катаза, и други планини, но маршрутът не ги доближаваше. Вторият беше оръфан бележник с двайсетина хлабаво подвързани страници… и прекрасно съставена карта. Третият — къс свитък от зле обработена кожа. Почти нищо не можеше да се прочете.

— Ето — посочи Надирил. — Катаза е спомената, описано е и мястото в подножието, където са намерили извор. Видели са и сняг по върховете. Това е записано най-изчерпателно, както можеше да се очаква — взе той бележника и го подаде на Мендарк.

— Този почерк ми напомня нещо — учуди се Мендарк, — но не се сещам…

— Писано е от стар твой приятел — не скри усмивката си библиотекарят. Мендарк само го зяпна. — Шанд. Остави в Библиотеката много сандъци с книжа, преди да се усамоти в Тулин.

— Шанд! Я да видим какво ще научим от него.

— Ще научиш много. Има бележки за всеки ден от похода, за всеки бивак, има карта, както и няколко страници, посветени на Катаза.

— Катаза… Кой би помислил? А известно ли е Тенсор да е чел този дневник?

— Не знам — отвърна Надирил. — Идвал е многократно в Библиотеката, тършувал е където пожелае. Несъмнено има нещичко и в други библиотеки. Нищо чудно и той да е бил в Катаза преди време.

— Да, мога да предположа защо би предпочел да се скрие там — несравнимо убежище за оногова, който търси уединение и му е нужно време да обмисли делата си. Но искам нещо по-убедително, за да предприема това пътуване.

Още на следващия ден Мендарк получи такава вест по скийт, пратен от един негов посредник. Научи, че отряд едри хора, предвождани от Тенсор, са останали три дни в Сифтах, а после са били превозени до брега на Фаранда. Между тях имало и младеж със среден ръст, вероятно Лиан.

— Фаранда! — Настроението му се оправи изведнъж. — А новината е отпреди седмици. Талия, тръгни незабавно към Фраман, намери Пендер и се подгответе за отплаване към Тикадел във Фошорн. Там ще разпитаме за тях и ще продължим на север към Флуд. Аз ще препиша тези документи и ще те последвам утре. Надирил, ако научиш още нещо, прати съобщение за мен във Флуд.

Той назова името на своя човек там.

— Чудесно! — ухили се библиотекарят до ушите.

Очевидно се радваше, че ще се отърве от Мендарк. А Лилис се натъжи.

— Не очаквах да тръгнеш толкова скоро… — каза на Талия, която я прегърна.

— И аз, но колкото по-бързо отпътуваме, толкова по-скоро ще се завърнем.

— Правилно — одобри Надирил. — Чуй ме, Лилис — Талия ще търси твоя приятел Лиан. Разкажи ни пак за баща си, за да се опитаме да намерим и него.

Момичето описа най-подробно баща си, какъвто го помнеше.

— Ами отвлеклите го хора? — попита Надирил.

— Те бяха гнусни, грозни и подли! — извика момичето.

— Описание, което подхожда на половината ми познати — заядливо вметна Мендарк.

— И на тебе — уточни библиотекарят. — Лилис, кажи ни още нещо, иначе как ще познаем къде да търсим?

— Ами корабът? — сети се Талия. — Нали са го замъкнали на кораб, който отплавал.

Лилис зажумя от напрежение.

— Малко приличаше на „Хлапето“. Бърз кораб. Помня, че беше с червени платна.

— Не видя ли името?

— Тогава не можех да чета. Но… — Момичето се оживи. — После чух някои хора да го казват. Някакво жестоко име — „Кинжал“, „Кама“ или нещо подобно.

— Постарай се де — укори я с досада Мендарк. — Талия, време е да потеглиш.

— Мендарк, тогава тя е била само на пет години.