Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Отначало Каран се чувстваше схваната, но скоро мускулите й се сгряха, прасците обаче не престанаха да я болят през целия ден. Имаше повече сили и поиска почивка чак към средата на утрото. От върха на висока скала се виждаше морската шир. Внезапно Каран подскочи.

— Какво има? — сепна се Шанд.

— Кораб е доближил мястото, където ние слязохме на брега вчера.

— Ами такива закътани заливчета са малко, а времето е лошо.

— Само че на мачтата се вее флагът на Игър — неспокойно промълви тя. — Дали може да ни проследи, макар че избягахме по море?

— Ти знаеш повече за това, както чувам.

— Представа си нямам от гадателството — кисело възрази Каран. — То е част от Тайното изкуство.

— Не виждам как ще научи, че и ние сме дошли тук.

В себе си тя призна правотата му, но все не можеше да се избави от усещането, че някой ги следи. Отново се опитваше да открие с дарбата си Лиан, но получаваше само смътно впечатление за неспирен бяг денем и нощем. През цялото време мислеше за Лиан и това я подтискаше още повече.

Отново спряха преди края на следобеда. Вечерта Каран пак търка косата си упорито със сапун и вода, но не се избави от боята. Не беше преуморена и поседя до огъня, след като притъмня. Шанд долавяше изпитателния й поглед. Накрая Каран попита:

— Защо ми помагаш? Какво искаш от мен?

— Имам си важни причини, но сега не ми се говори за тях. Засега ти стига да знаеш, че Игър се стремеше да те докопа, а аз нямах никакво желание да попаднеш в ръцете му.

И на следващия ден апетитът й беше неукротим. Дояждаше третата паница овесена каша, когато Шанд прихна.

— Ей, по-полека! Ако продължаваш така, ще ни свърши храната преди Ганпорт, а дотогава няма откъде да купим.

— Ей там я има в изобилие — невъзмутимо посочи тя към морето.

Не беше далеч, защото Шанд предпочете една обрасла пътека край брега пред утъпканата в планината. Тази криволичеше по-често, но по нея се вървеше леко.

Духаше вледеняващ вятър, обсипваше ги ту с дъжд, ту с лапавица, но поне ги блъскаше в гърбовете, а не в лицата. По-късно през деня Каран бе седнала на едно хълмче и разтриваше набитите си пети. Неочаквано подвикна на Шанд:

— Онова там не е ли лодката на Пендер?

Не много далеч от брега лодка с малко платно се клатушкаше тежко на север. Старецът напрегна очите си.

— Може би, но ми се вижда доста тромава. Не съм уверен…

— Сигурна съм, че е той. Защо ли пак плава насам?

Шанд предпочиташе да не я посвещава в такива подробности.

— Най-добре да не умуваме какви ги върши Пендер. Напоследък е избрал опасен начин да натрупа пари.

— Знам. Морето е неговият живот и е ненаситен за злато, за да има отново кораб. И защо пък да няма?

— Скоро ще се сдобие с кораб, ако тази война се проточи… и ако главата му остане на раменете. Сега опитният моряк може да поиска каквато цена му хрумне.

Припасите им наистина свършваха по-скоро, отколкото Шанд бе очаквал. Двамата събраха от скалите миди и водорасли и си свариха гъста супа, добавиха малко вино и див чесън, който Каран набра край пътеката. Докато котлето къкреше на огъня, тя отиде да поплува в студената вода. Върна се посиняла и разтреперана.

— Ще се затриеш така — укори я Шанд. — Не виждаш ли, че по възвишенията вали сняг? На бързай с тези щуротии.

— Това може да каже само човек, който никога не е бил безпомощен — неприветливо отвърна тя.

— Едва ли някой по-добре от мен знае какво е да си безпомощен.

Шанд я смая с разпаления си тон, макар че очевидно говореше за миналото. Затова замълча, а той я зави с одеяло и й даде паница супа, после и втора, за да се сгрее. Накрая Каран си позволи да глътне и малко вино.

Нощта беше мразовита, но тя не усети студа в уютната топлина на дрехите и одеялата си. Призори вятърът се укроти, оловносивите облаци останаха в небето заедно със заплахата от дъжд.

Сутрин или вечер Каран се къпеше в морето, всеки път се бореше с вълните по-навътре. Един ден се отдалечи толкова, че Шанд вече не виждаше главата над сивата вода. Изнизаха се десетина минути и той се уплаши, дори умуваше дали да не смъкна дрехите си и я потърси, макар че не знаеше накъде да се отправи, а и не бе добър плувец. После я зърна далеч от предишното място — загребваше преспокойно към брега. Не се изправи чак до плиткото, където водата й беше до глезените.

Шанд я загърна с наметалото си. Тя вдигна поглед към намусеното му лице и каза:

— Обожавам плуването. Морето отмива миналото, обновява ме. А студът не ми пречи.