Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— И аз така мисля, иначе утре ще си изцедена. А и толкова време съм прекарал на път, че ми е все едно за един ли се грижа или за двама.

Тя обаче се надигна скоро, събра запас от сухи клони, слезе до извора и донесе още вода. Шанд, който раздухваше праханта под клечките, си мислеше удивен за разликата между нея и Лиан. Дори в най-сговорчивото си настроение младият летописец само гледаше как да кръшне от работата. Какво пък толкова бе намерила Каран в него? Напомни си обаче, че Лиан има и по-привлекателни качества.

Скоро огънят се разгоря, лъхна ги приятна топлинка, и Шанд се зае да опъне палатката.

Каран придърпа два дънера, провери ги внимателно за хапещи и жилещи животинки и седна на единия до огъня. След малко се изправи, заклатушка се към палатката, уви се с одеяло и легна на земята.

— Твърде уморена съм да седя — промърмори, когато старецът я изгледа.

Той само изсумтя, зает с варенето на вечерята. Слънцето залезе. Каран задряма. Накрая водата прекипя с шумно съскане и вдигна облак пепел. Парче дърво изпращя, навсякъде се пръснаха искри и жарава. Каран побърза да ги изтръска от одеялото.

— Защо мирише на изгоряло? — попита тя сприхаво.

Шанд протегна ръка и махна тлеещо въгленче от черната й коса.

— Не те е опърлило много.

— Какво значение има, бездруго е съсипана.

Старецът не я остави да се оплаква от косата си.

— Време е за вечеря! — изрече гръмко и потри ръце.

Успя да й отвлече вниманието. Каран си подаде паницата, за да я напълни догоре с гъста ароматна яхния. Не продума, докато не изяде всичко. Успя да преглътне още половин паница.

После стопли вода в най-голямото котле и се захвана да търка косата си, докато не й свършиха силите да вдига ръце. Ядно изля посивялата вода, но кичурите, които придърпа пред очите си, още бяха черни.

— С времето ще се оправи — успокои я Шанд. — Ако питаш мен, не изглежда зле. Пък и нали ще порасне нова?

— Че какво ми пука дали според тебе не е зле? Косата си е моя и сега е гнусна. Тя е най-хубавото нещо в мен, а ти го съсипа — кресна Каран и изрита другото котле.

То се търкулна с дрънчене по склона. Наложи й се да куцука дълго надолу. Когато се довлече обратно, котлето имаше доста окаян вид, а дръжката се бе отчупила. Остави го до огъня и седна тежко на дънера.

— Направих това, за да ти спася живота — напомни старецът.

— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Моля те да не ме мислиш за чак такава неблагодарница.

Поседя, опряла чело в скръстените си ръце, надигна се и затътри крака към палатката.

— Толкова съм уморена…

Спа непробудно цялата нощ.

Шанд остана до късно край огъня, пийваше вино от мяха, който Каран не поиска да докосне, размишляваше и рееше поглед към звездите. Два пъти навлизаше в гората и се ослушваше за необичайни звуци. Колкото и малко хора да се мяркаха в тези земи, той знаеше добре, че самотните пътници винаги могат да си навлекат беда. След полунощ се уви в одеялата и задряма до изгрева.

Сутринта бе сложил овесената каша да се вари, преди Каран да изпълзи от палатката. Привлечена от миризмата на храна, тя се протягаше само по риза и си разтриваше очите. И този ден започваше зле като предишния с мокрите повеи на вятъра. Каран се вторачи замаяно в Шанд, сякаш не знаеше кой е, нито какво тя търси тук.

— Добро утро… — Мъчеше се да си спомня името му. След Големия събор често се събуждаше в това състояние. Дългият сън като че я връщаше в забравата, в която я намери той. — Сви вежди и накрая съзнанието й изкопчи името от паметта. — Добро утро, Шанд!

Слезе до извора да се измие. Остана само десет минути, но май се опомни. Пристъпи към огъня с паница и лъжица в ръце и поздрави весело спътника си. Зяпна котлето, в което беше кашата, и се засмя:

— Къде се е търкаляло? — След миг си спомни. — О, аз го направих… Съжалявам.

— Няма нищо. — Шанд се чудеше дали тя изобщо се възстановява. — Ще го поправя. Как си днес?

— По-добре, макар че имам мускулна треска в краката.

— Ще вървим полека тази сутрин. И аз съжалявам за твоята коса.

Тя тръсна глава и погледна кичурите.

— Може и да си въобразявам, но чернилката избледнява. С какво си я боядисал, да му се не види?

Той се разсмя.

— Боята е от корени на мирта, забърках и други съставки. Но за нищо не ставаше — повече кафява, отколкото черна, пък и червеното личеше. Набързо повторих с мастило за карти. Грозна мацаница, чувствах се голям глупак да върша това, докато ти лежеше почти примряла. Знаех, че няма да се запази дълго. Има и по-добри бои, но трябва да ги вариш. Както и да е, свърши работа. С червена коса нямаше никакви шансове да се измъкнеш от Туркад.