Иън Ървайн - Кулата върху разлома

По водната шир тук-там се мяркаше някое платно, накъдрено облаче дим бележеше градчето при устието. Нямаше други следи от обитатели по тези места.

— И сега какво? — попита Каран.

— Ще закусим, ако ти се яде, после ще вървим, докато не се умориш. Малко по-нагоре трябва да има пътека. Ще тръгнем на север толкова бързо колкото издържиш.

— Дали няма да се натъкнем на патрули?

— Не е изключено да обикалят, макар че областта е рядко населена — малко пастири и по някой ловец. Почвата е твърде бедна за земеделие. По-безопасна местност няма да намерим никъде.

Каран се сети за баща си, когото бяха причакали и убили в планините над Готрайм заради няколко монети, и потрепери. И тогава в съзнанието й се мярна бледа сянка на предишния кошмар — видение как я наблюдават наредени в кръг гашади. Цялото й тяло се разтресе, без сама да знае защо. Напипа ножа си в раницата, опита с пръст острието и окачи ремъка на канията на врата си.

— Значи ще закусим. Коремът ми е хлътнал като стар мях за вино.

Шанд стана да събере съчки за огъня, а тя промълви:

— Ами Лиан? Научи ли нещо за него?

— Носи се слух, че е тръгнал с Тенсор…

— Тръгнал! — възкликна Каран, вбесена от тона му. — Няма да повярвам в това. Може Тенсор да го е принудил, иначе не би тръгнал доброволно… — Тя помълча. — Но за какво му е?

— Мендарк твърди, че Тенсор го е отвел — търпеливо обясни старецът. — Как да знаем дали е тръгнал по своя воля?

— Но преди малко долових съмнение у тебе. Да не подозираш Лиан в нещо?

— Не… Вече не. И все пак… не, глупости.

— Искам да знам, ако нещо те настройва срещу Лиан. Трябва да знам.

— Още в Тулин се опасявах… и ето какво стана наскоро. Но защо си толкова угрижена?

Тя сведе поглед към оплетените си в скута пръсти.

— Дълго пътувахме двамата, преживяхме заедно какво ли не. Сам знаеш. Естествено е, че се опитвам да науча участта му.

Като летописец Лиан се бе захласнал по наново разгърналата се история около Огледалото. Шанд отново пробуди у нея твърде неприятно съмнение — Лиан може и да бе тръгнал охотно с Тенсор, за да не изтърве нишката на сказанието.

— И ти ли го подозираш? — промърмори старецът.

— Не! Лиан е мой приятел.

„Аз съм вярна на приятелите си и няма да дърдоря за техните слабости пред целия свят. И не обичам да споделям тайни. Особено с особняк като тебе, когото не познавам.“

— Той е най-скъпият ми приятел. — Каран изрече думите натъртено, за да е ясно какъв смисъл влага. — Може би и любим. Не е мимолетна прищявка.

Час по-късно продължиха нагоре по билото, след като се заситиха с горещ чай и овесена каша, стафиди, мед и масло. Каран успя да изяде две пълни паници и коремът й се наду, накрая метна раницата на гръб с голямо нежелание. По тези баири можеше да се влачи само няколко минути, преди да поиска почивка. Щом започнеше да се задъхва, Шанд решаваше да спрат. Минаха два часа, преди изведнъж да излязат на широка пътека. По стъпките в меката пръст личеше, че мнозина минават оттук. Пътеката се спускаше на зиг-заг по склона. Отдъхнаха малко и тръгнаха надолу.

Щам излязоха от гъстата гора, Каран забеляза как вятърът е покрил морето с разпенени вълни. Късчета суграшица жилеха лицата на двамата пътници.

— И по-лошо ще стане — отбеляза Шанд, извил глава по посока на Туркад. — Радвам се, че не сме в морето.

— Дано Пендер се прибере, без да пострада — каза тя.

Следобед старецът пресметна, че са извървели още една левга. Каран залиташе.

— Стига ти за днес. Да си намерим място за нощувка.

Мястото беше каменисто, край пътеката започваше хаос от долчинки. Шанд посочи отвъд билото.

— Не искам да се виждаме от пътеката. Ще имаш ли сили?

Тя се облегна на дърво и разтърка бузите си с измръзнали пръсти. Кимна, от умора не й се говореше. Билото се разделяше и между разклоненията намериха по-плитка падина.

— Виж! — посочи старецът зеленина в подножието на скалата. — Има извор. Ще се настаним зад второто било.

В падината беше кално, затова пък водата в извора се оказа чиста. Напълниха манерките, измиха си ръцете и лицата, преди да продължат. При следващото било намериха равна поляна с жилава трева и остри камъни, а скупчените ниски дървета сякаш ги канеха да се подслонят тук. Каран се строполи на земята и започна да разтрива ходилата си, Шанд побърза да събере дърва за огън.

— Коленете не ме държат права — оправда се тя. — Съжалявам, но трябва да си почина.