Иън Ървайн - Тъмна е луната

Напорът на бурята отслабна. Аакимите се събраха наоколо, за да решат как да поправят разкривената рамка. След половин час я издигнаха повторно. Натегнатото платнище бумтеше като огромен барабан. Щом вятърът се засилеше, през пролуките се вмъкваха прашни струйки.

През цялата нощ ураганът виеше в малкия каньон, стенеше жаловито както в Шазмак и изнервяше всички. От неспирния шум на платнището дори аакимите губеха невъзмутимостта си.

Дочакаха така зората на следващия ден. Празните мехове за вода бяха повече от пълните. В пещерата проникна мъждива, бледожълта светлина. Нощем използваха светлиците, взети от Катаза. За кой ли път обсъждаха положението си. Вестта за творението, която бяха чули от Лиан, им отнемаше последните надежди. Рулке щеше да разполага с могъщо ново оръжие, а сред тях цареше несъгласие, пък и им трябваха месеци да се доберат до Туркад. И какво ли щяха да заварят там?

Тенсор седеше безучастно с наведена глава. Но когато Лиан говореше или дори се уединяваше мълчаливо, долавяше как аакимът се вторачва в него толкова безстрастно, че неумолимо прониква в дребничките му тайни и илюзии. Струваше му се, че душата на Тенсор се е отърсила от всички заблуди, затова и околните нищо не можеха да скрият от него. И тогава Лиан си спомняше каква награда му бе предложил Рулке — знание, за което летописецът може само да мечтае. Копнежът го изгаряше и той не се съмняваше, че е изписан на лицето му. Тенсор също разгадаваше предателството, което Лиан може и да бе извършил, но не бе съхранил в паметта си. Или не бе направил това? А и защо Тенсор не го издаваше?

Лиан спеше в закътано ъгълче на пещерата, но усети пронизваща болка в слепоочието. Странна, бодлива болка, каквато изпитваше за пръв път. Седна със зейнала уста и зърна крайчеца на тъмно наметало да се скрива зад ъгъла. Изпъпли на длани и колене, защото страданията му се засилваха, но не видя никого.

— Случи ли се нещо? — сънено попита Каран.

— Боли ме главата. Все едно някой се опита да отвори черепа ми.

Тя веднага се хвърли да погледне зад ръба на стената и се върна.

— Няма нищо. Заради пещерата е — и моята глава тежи от жегата. Опитай се да поспиш.

Тя задряма и се събуди пак. Отиде при вратата да се разтъпче. Платнището все така бумтеше от вятъра. Някой бе запушил повечето пролуки около вратата, но прахът проникваше вътре.

Осейон и Шанд играеха на зарове, издялкани от сол. Мендарк сумтеше насън в един ъгъл. Игър и Баситор прекарваха повечето време в разговори, сврени в дъното на пещерата. Встрани Аспър се занимаваше с гърба на Тенсор, както всеки ден, но нямаше голямо подобрение въпреки грижите му.

Каран се прокрадна да види какво прави Игър. По-навътре пещерата се разделяше на множество ниши. Игър и Баситор бяха избрали най-усамотената. Каран се плъзгаше с гръб, долепен в стената, и успя да ги доближи.

Баситор седеше с гръб към нея, но лицето на Игър се виждаше. На неравния под между тях бе сложен гаснещ полека светлик от Катаза, а върху него — необикновено устройство от тел и късчета кристал. Приличаше на кръгла кошница. По-голям кристал по средата проблесна в рубинено червено, когато тя наклони глава. Предположи, че е изрязан от остатъците на вече безполезния увеличител.

Дарбата й я предупреди с внезапна тревога. Премести тежестта си на другия крак и бучка сол изхрущя. Баситор закри с месестата си длан светлика, обърна се и и викна грубо:

— Махни се, дребна натрапнице!

Каран се върна още по-неспокойна в осветената част на пещерата.

Много по-късно сънят й бе прекъснат от смразяващ стържещ писък. Подскочи и се огледа трескаво, защото знаеше, че звукът излиза от гърлото на Лиан. Пещерата тъмнееше, малко оставаше до изгрева. Никой друг не беше буден, нито пък показваше да е чул шума.

Напипа собствения си светлик, който Мейгрейт й бе дала още във Физ Горго. Талия го бе донесла чак от Туркад. Видя, че Лиан спи. Реши, че просто му се е присънило нещо гадно, и пак легна.

Но след малко я стресна свистящо съскане като от прегрят чайник. Лиан лежеше на хълбок и наглед още спеше, само че тялото му беше вдървено като прът. Въздухът, излизащ през стиснатите му зъби, пораждаше този звук. Очите му се блещеха, пръстите му се впиваха в дланите.

— Лиан, какво ти е? — прошепна тя.

Той стисна ръцете й в такъв гърч, че очите й се насълзиха. И изведнъж тя проумя всичко. Издърпа насила ръцете си и се развика:

— Малиен! Шанд! Станете веднага!

После налетя към дъното на пещерата. Зад нея замъждукаха светлици, всички се измъкваха припряно от постелите.