Иън Ървайн - Тъмна е луната

Каран седеше на ръбеста издатина в солта и бършеше челото си. Вонеше като всички останали, защото не можеха да отделят и капчица вода за миене. Нямаше смисъл и да сменят едни потни, пропити със сол дрехи с други, също толкова мръсни. Седмица на изнурителни усилия и нищожно изминато разстояние. Всеки следобед започваше буря, носеща вихрушки от сол, която продължаваше до среднощ, като им отнемаше безценни часове за ходене. А и заради новолунието нощите бяха още по-тъмни. Все още не бяха излезли от лавовите полета, където в мрака рисковете нарастваха прекалено. Всеки ден тръгваха, щом се развидели, и вървяха, докато жегата не станеше непоносима.

Седем дни след присъединяването на Каран и Лиан към групата излязоха от базалтовата равнина в район, където солта бе образувала наноси с височината на кули или се бе нацепила на проломи. Вятърът извайваше фантастични форми от стърчащите грамадни парчета.

Сега минаваха по дъното на прокарано от бурите ждрело, дълбоко осем до десет разтега. Едрите зрънца на солта хрущяха и скърцаха под краката им. Ходенето изморяваше бързо, затова пък имаха сянка и печелеха по някой и друг час през деня.

Каран и Лиан пак останаха последни и дишаха праха, вдигнат от подметките на другите. Лиан обаче държеше да вървят накрая, защото така всеки му беше пред очите. Дори да искаха, не можеха да говорят със сухите си напукани усти. Пък и отдавна бяха изчерпили желанието си за общуване заради честите спречквания.

В средата на следобеда потеглиха, за да наваксат още малко по равното, преди вятърът да ги спре по неволя. В далечната мътилка висеше жълтеникав облак.

— Този изглежда по-зле от предишните — промърмори Осейон.

Облакът беше несравнимо по-голям от другите, предшествали бурите, които носеха солени вихрушки.

— Ей! — извика Осейон, свил шепи около устата си.

Вървящите отпред аакими се бяха откъснали от групата и се тътреха с наведени глави. Той побърза да измъкне брадвичката от раницата си и заудря с нея по металната основа на шейната за съдовете с вода. Скоро всички разбраха за опасността и се домъкнаха обратно. А бурята обхващаше половината небе.

— Палатките няма да ни опазят от това — изкрещя Аспър.

— Малко по-назад имаше пещери — отвърна с вик Каран.

Затичаха в цепнатината, разделила на две солена канара. Нататък тя се превръщаше в пещера, издълбана от прастари стихии.

— Не става за нищо! — отсече Шанд. — Вятърът ще нахлува вътре.

— Нямаме време да търсим по-подходяща — насилваше гърлото си Аспър в шума на бурята. — Ако я запречим с платнищата и шейните…

— Няма да издържат при такъв вятър.

— Не издържат ли, ще измрем!

Напъхаха се в пещерата. Беше дълга трийсетина крачки и имаше множество разклонения. Стените и таванът бяха образувани от нашарени в червено, кафяво и жълто слоеве сол, подът беше осеян с твърди парченца от същото вещество. Аакимите шетаха припряно — едни разшиваха палатките, други разглобяваха шейните и правеха от тях рамка с големината и очертанията на отвора. На нея щяха да закрепят съединените платнища, за да образуват врата.

— Побързайте! — пришпорваше ги Мендарк, но нямаше как да свършат работата по-скоро.

Порив на урагана обсипа с бяло убежището им. Каран се свря в малка вдлъбнатина с гръб към вятъра. Закри лицето си с наметалото, но прахолякът проникваше в ноздрите й. Чу как Лиан се задави до нея.

Тъкмо поставиха вратата и стихията връхлетя с цялата си свирепост. Платнището заплющя. Осейон и аакимите, които я държаха, бяха залепени за стената. Някой изохка, после рамката се изтръгна от ръцете им и прелетя през пещерата право към Лиан.

Баситор тъкмо прекрачваше натам. Метна се надясно и улови рамката с една ръка. Тя го хвърли във въздуха и единият й край се заби в стената до Лиан. Баситор се стовари миг по-късно.

Лиан се изправи.

— Ти ми спаси живота! — смънка невярващо.

Аакимът се обърна по корем, подпря се на колене и изплю кървава крачка със счупен зъб в нея. Усмихна се толкова сърдечно, че Лиан веднага разбра какъв приятел би имал, ако всичко бе потръгнало другояче.

Лицето на Баситор се изопна полека.

— Да, но какъв ли ще бъде този живот? — Обърна се и едната му ръка провисна. — Аспър, май си изкълчих рамото.

Лечителят го прегледа.

— Не мърдай.

С рязко дърпане, от което в очите на Баситор изскочиха сълзи, той намести рамото.

Платнището се издуваше, още малко и рамката щеше да полети отново. Вятърът фучеше мощно през отвора и пещерата побеляваше. Каран се тръшна върху рамката, стисна краищата на качулката си и зачака.