Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Изкуших се, но няма от какво да се срамувам. — Той посърна. — Освен ако съм направил нещо, докато бях в транс.

Лиан будува дълго, залисан в мисли за времето, което бе прекарал с Рулке. То му изглеждаше някак смътно, като сън. Той самият вече се тормозеше от съжаление относно бягството си, струваше му се нагласено. Спомни си старата поговорка за онзи, който дръзва да седне на трапеза с дявола. Кога ли Рулке щеше да му представи сметката за плащане? Можеше ли да направи нещо, за да се отърве? През вековете на гонения зейните се бяха научили как да се защитават, а и за да стане майстор-летописец, Лиан поначало бе развил разнообразни способности на ума си. Как да ги приложи най-добре? И какво ли бе му сторил каронът в Нощната пустош? Дали бе сключил сделка с Рулке в унеса си, без сам да знае?

Опасяваше се, че спомените му от Нощната пустош ще се заличат, затова записа всичко в дневника си… като пропусна, разбира се, всичко неудобно и уличаващо. Обиколи спалнята на Кандор, обзет от желанието да научи още нещо за културата на кароните. Какво изобилие от чувствени, превъзходни творби — другаде щяха да са безумно скъпи, но нямаше как да ги пренесе през Сухото море. Дори топките върху подпорите на леглото бяха от гравирано сребро. Лиан си спомни, че в кесията му е почти празна. Покатери се и отвинти една топка. Тежеше колкото пълна шепа сребърни тарове. Пусна я в кесията си.

Пак се отплесна в мисли за Кандор, а оттам и за Рулке. Поне едно нещо се бе съхранило в паметта му — как го изкушаваше каронът. В главата му до среднощ пламтяха мисли за обещанията на Рулке — тайните, неизвестни на никого сред летописците.

Спускането към Сухото море бе много дълго. Лиан мълчеше и не се оплакваше, въпреки че се страхуваше от високото. Това изненада Каран. Помисли си, че още й е сърдит или че изтощението е прогонило страха му.

След четири ужасно дълги дни те спряха за нощувка малко преди да стигнат подножието на планината, върху последната канара преди полегатия безплоден скат към Сухото море. Хапнаха оскъдно въпреки глада. Усещаха преумората от припряното слизане по планината, а сутринта трябваше да започнат истински трудния поход.

— Скат и див лук! — промърмори Каран. — Още отсега ми писна.

Лиан не отговори. Задухът потискаше въпреки редките хладни повеи по склона.

— От утре водата пак ще е по-ценна от диаманти — продължи тя. Бледото й лице лъщеше от пот, непокорната й коса бе провиснала. — Лиан, не ми се вярва, че ще издържа.

Стана и отиде при струйката, стичаща се по улей в скалата, за да наплиска лицето си. Лиан се загледа в нея. Той понасяше жегата много по-леко. Родината му Джеперанд се намираше до източните предели на Сухото море и през лятото там наставаше адски пек.

Каран седна и се вторачи на запад. Слънцето залязваше в толкова кристално ясно небе, че се виждаха очертанията на високия полуостров Фаранда, отдалечен на шейсет-седемдесет левги. Тя си спомни пътешествието с Шанд и се притесни още повече от по-късия, но по-мъчителен поход, който им предстоеше.

Тревожеше се и за Шанд. Дори през пролетта жежкото слънце го омаломощаваше. Как ли го понасяше сега? Представяше си как той отслабва все повече и другите накрая са принудени да го зарежат в пустинята.

Ръката на Лиан леко разтърси рамото й. С падането на здрача бе станало малко по-хладно. Той й подаде чаша с гореща отвара от горчива билка, която бе набрал на платото. Тя отпи, смръщи се, и отново отпи.

— Лиан…

Той се бе вторачил в пустинята.

— Видях светлина — промълви бавно.

Каран се изправи на пръсти, хваната за рамото му. Далеч в солената равнина мъждукаше искрица.

— Те са! — Лицето й засия. — Изпреварили са ни само с няколко дни. Побързай, да разпалим сигнален огън!

Заеха се да трупат дърва до ръба на канарата. Наоколо имаше предостатъчно сухи клони. Но преди да запалят огъня, светлинката угасна.

— Тръгнаха без нас… — отрони Каран.

— Все някога ще се огледат. Ще поддържаме огъня цяла нощ.

В последните часове на нощта обаче стана трудно да намират съчки наблизо.

— Слънцето скоро ще изгрее. — Каран се тръшна, изтощена и отчаяна. Очите й се бяха зачервили от дима. — Никога няма да ги настигнем.

Миг по-късно искрицата се появи. Светеше равномерно няколко минути, после примигна веднъж, втори път, трети…

— Дават ни знак!

— По-добре да сме предпазливи, докато не се уверим, че са те — напомни Лиан.

Облякоха широките пустинни наметала. Кожата на Каран изгаряше твърде лесно, затова се омота цялата, само очите й се виждаха през цепките в предпазните очила.