Иън Ървайн - Тъмна е луната

Изпъна се на пода. Предстоеше му много работа, преди да се впусне в огромното предизвикателство да покори Сантенар. Добре, че онези там не подозираха.

Малко под южния край на платото един малък павилион от жълто-зелен камък беше сгушен в горичка, вкопчила се в стръмния склон. Там често бе седяла Малиен. Сега и Каран свикна да прекарва времето си на това място. Взираше се в пресъхналото море или разглеждаше каменистите езерца и мочурища сред дърветата по-надолу. Усещаше, че и тук е скрита сила, но различна от онази в разлома. Сигурно затова мястото бе допаднало и на Малиен.

Мразеше крепостта — тази чужда развалина. Спеше в палатката си до павилиона, къпеше се в едно от вирчетата и се засищаше с фурми и други плодове, които тепърва узряваха по клоните на дърветата.

Бе прекарала пет самотни дни в Катаза. Следобед тръгна край ръба на платото в търсене на диви растения, с които да разнообрази храната си. Зърна полянка с див лук — стотици скупчени нагъсто луковици. Тъкмо се наведе да откъсне по-дебело снопче и всичко се разми пред очите й, досущ като при пропадането в портала. Подобно на торнадо завихряне шареше из въздуха зад крепостта, отхапа камъни от покрита с мъх стена, разпиля ги като бисквити и хлътна зад ръба към павилиона. Вятърът донесе стипчива миризма. Чу се силен пляскащ звук. Заскърцаха падащи дървета и земята се разтресе.

Тя се втурна по пътеката, но още не смееше да се надява. Порталът ли беше? Тичаше през гората, а бодливите клони я дращеха. Стигна до павилиона, спря и се загледа надолу. Заради повалените стволове изобщо не виждаше езерцето, което й служеше за вана.

— Лиан? — извика тя плахо.

Провря се между клоните. Нямаше и следа от портал. Отмести гъста папрат и пред нея се откри дъното на езерцето. Вместо вода имаше полуизгнили дънери. Скалите наоколо бяха опръскани с черна кал.

— Лиан!

Газеше през мокрите останки и изритваше от пътя си треските.

— Лиан?

Може би го е затиснало дърво… Тя заобиколи тичешком повален на земята дървесен ствол. Очакваше да види от другата страна смазаното тяло на Лиан. Нищо! Надеждата и вълнението й гаснеха. Седна на дървото и впери празен поглед пред себе си. „Сигурно е заседнал в промеждутъка , където го е натикал неустойчивият портал“, разсъждаваше унило тя.

Зад нея се чу тихо жвакане. Извъртя се, но не видя никого.

— Лиан? — прошепна Каран и отново затършува из сумрачния хаос на опустошението.

Пак жвакане… Тя притича към опразненото вирче. Само воняща черна кал и гниеща дървесина. Изведнъж сякаш един от дънерите повдигна ръка и я отпусна да цопне безволно.

— Лиан! — изпищя Каран и скочи до него.

Толкова беше оплескан, че по него не се виждаше нищо. Той пак се напъна да извади ръката си, но калта го придърпваше твърде силно. Каран повдигна главата му. Разплака се, докато изгребваше с пръст калта от устата му. Лиан вдиша пресекливо и се отпусна в ръцете й, прекалено слаб дори да отвори очи. Тя изчовърка калта от ноздрите му с тънка клечка. Избърса клепачите му и поизплакна лицето му с кална вода, която отново бе започнала да се събира на дъното. После Каран седна, зашеметена от чудото на появяването на нейния любим. А и какво друго можеше да направи? Лиан бе твърде тежък, за да го издърпа от миниатюрното тресавище.

Как ли си бе върнал свободата? Как бе успял да избяга от Рулке? Въпреки че седеше в студена кал, Каран изведнъж се препоти.

Накрая Лиан се размърда.

— Не се съмнявах, че си мъртва — изхриптя той, от прекрасния му глас нямаше и помен. — Видях Катаза в руини.

— Лиан… — изхлипа тя и го притисна към себе си. — Как избяга?

— Ти беше права — изграчи Лиан. — Той е твърде изтощен и бавен.

Очите му срещнаха за миг нейните, но незабавно се извърнаха встрани. Хлад скова тялото й. Клепачите му се затвориха.

— Порталът ме изцеди ужасно — смънка Лиан и заспа от преумора.

Подозренията й се пробудиха отново. „Какво ли е правил през тези пет дни? Но вината за това е моя. Ще му бъда предана и няма да се съмнявам.“

След минути Лиан се сепна.

— Под леглото! — кресна той.

— Какви ги плещиш?

Той се вторачи замаяно в нея.

— Каран… — Дари я с чудна, сгряваща усмивка и се озадачи: — Аз ли казах това? Не знам…

Понечи да стане, краката му не издържаха и той пак се хлъзна в локвата.

— Ох, главата ми!

Каран стисна ръката му и двамата изпълзяха от тресавището. Измиха се при съседното вирче.