Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Какво стана? — попита тя, щом се почистиха. — Стори ми се, че ще те убие.

Е, поне това Лиан не бе забравил.

— Ти ме изостави при Рулке! — кипна той на мига. — Как можа?!

„Не съм! — изписука гласче в главата й. — Нали имахме план? Но ти не направи нищо, а порталът ме погълна.“ Каран обаче знаеше, че не е оправдала доверието му, и сърце не й даваше да се оправдава.

— Съжалявам, трябваше да бъда по-разумна. — Улови ръката му. — Просто…

Лиан си издърпа ръката.

— И аз помислих, че ще ме убие. После обаче го налегна някакъв пристъп и се помъкна нанякъде. Не го зърнах цяла вечност. Още малко и щях да захапя собственото си тяло от глад.

— Какво ти направи? Кажи ми!

— Задаваше ми безброй въпроси. Не знаеше дори, че Ялкара се е върнала на Аакан. Потопи ме в транс. Беше като особен тежък сън. Не знам какво е правил след това. Каза, че е чул от мен всички Предания за последните хиляда години. Може и така да е, но не помня.

— Доста си прегракнал…

— Боли ме гърлото. Опита се да ме привлече на своя страна. Изкушавах се. Накрая ме събуди и…

Лиан стисна устни. И той се досещаше, че нещо не пасва. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи подозрително. Но нали тя го бе зарязала? Защо трябваше да се чувства гузен? Взря се в очите й и си послужи с особения глас, чрез който разказвачите добиваха власт над чувствата над множество слушатели.

— Избягах, както и ти, когато ме изостави там.

Каран почервеня като роза. Лиан хем злорадстваше, хем се засрами от себе си.

— Каквото и да е правил Рулке, то явно доста го е изтощило. Изглеждаше изнемощял. Имаше толкова болнав вид. Някак се промъкнах до портала. Опита се да ми попречи, но порталът вече ме отнасяше.

Каран се бореше със собствените си страхове. Лиан не бе опитвал да й въздейства с гласа си още от първата им среща. Какво ли прикриваше? Лъкатушещите й мисли не стигаха доникъде.

Дълго се влачиха нагоре по запречената тук-там пътека към платото, защото Лиан беше много отпаднал. Когато се изкачиха, той се вцепени, поразен от разрухата, от падналите кули и полуразрушената крепост. Единият ръб на пролома сега стърчеше с цял човешки ръст по-високо от другия. Вулканът на север изхвърляше облаци пепел. Земята се разтресе и от пукнатината пред тях изригна пара. Развалините на Голямата кула се слегнаха още малко.

— Как си се измъкнала оттам? — ахна Лиан, забравил за яда си.

Тя му разказа.

— Тук не е безопасно — увери го накрая. — Хайде да си взимаме багажа и да потегляме.

Лиан се наведе да вдигне парче лазурит, голямо колкото дланта му.

— Колко е хубаво… Как ли е стигнало дотук?

— Аз отчупих голям къс, когато се катерих по кулата. Ако искаш, вземи го.

— Ще го взема. — Лиан пъхна парчето в кесията си. — За спомен от Катаза… Хей! Знаеш ли, Рулке ми каза гатанка. Според него Кандор е скрил най-ценните си книжа на място, каквото има всеки. Под леглото! Как не се сетих по-рано…

— Изобщо не знам къде е била спалнята му — неуверено промълви Каран.

— Аз знам. Тършувах във всяка стая на крепостта.

Можеха да пострадат, докато се провираха през затрупаните от струтванията коридори под един от рухналите шпилове на твърдината. Озоваха се в покои, още по-необикновени от спалнята на Рулке. Подпорите на леглото бяха от благоуханен кедър с изящна резба, двете табли — инкрустирани с десетки видове скъпа дървесина, по която сребърни нишки очертаваха фигурки на двойки, слети в неудържима страст.

Лиан се пъхна отдолу. Каран позяпа изумена изображенията, после изсумтя и се мушна до Лиан.

— Не те изоставих там нарочно. Толкова ме е срам. Ще ми простиш ли?

— Остави това сега!

Той тропаше по плочките и плъзгаше пръсти по подпорите.

— Няма нищо — промърмори с досада. — Не било толкова просто.

— Какво търсиш?

Любопитството й се събуди, докато го гледаше да бута и дърпа леглото отдолу.

— Скривалище за документи.

— Плътно е… — каза тя, опипвайки горния ръб на рамката. — О… Какво е това?

Натисна скрит в рамката бутон и нещо щракна над главата й. Пак чукна с юмрук по дъската, но сега усети кухина. Зашари с пръсти вътре, измъкна дълга метална кутия и вдигна капака. Кутията беше пълна догоре с книжа, а под тях имаше тънка книга.

Лиан грейна и побърза да изнесе кутията на светло.

— Каран, това е!

Не успяха да намерят други скривалища. Седнаха на леглото да хапнат скаг — питки като тухлички, изпечени от стрити корени, смесени със сушени плодове, ядки и семена.