Иън Ървайн - Тъмна е луната

Ето къде е коренът на неутолимата омраза, която Игър изпитва към Мендарк. Но такова сказание не е съставено, поне не е пълно.“

Лицето на Рулке потъмня като буреносен облак.

— Що за лъжи! — избоботи той, стовари юмрук върху масата и я събори. — Гнусна заблуда!

Лиан отскочи по-надалеч от него.

— Не аз съм съставял това сказание — изписука той. — Разказвам ти го, както е познато от хилядолетие.

— Чумата да отнесе всичките ти Предания! — изръмжа Рулке, в очите му се появиха алени искрици. — Как да вярвам дори на една дума, изречена от тебе, щом това сказание е пълно с лъжи? Поругали са името ми…

— В какво се състои лъжата? Обясни ми поне това.

— Проклет да съм, ако ти обясня! Но ето какво ще ти кажа — не бях победен. Подлъгаха с коварство и мен, и жената, с която исках да се събера. Отнеха живота на една невинна. Не вярвам в този ваш свят да е извършвана по-голяма низост. Плениха ме, защото се опитах да я защитя.

Лиан разбираше добре безмерното лукавство на самия Рулке, но този път май се бе разярил наистина. И ако говореше искрено, в Преданията бе вплетена непростима лъжа. Кой би сторил такова зло?

За миг-два общото им негодувание ги свързваше. Лиан вече се сещаше и за други съмнителни или необясними моменти в Преданията.

— Ако е така, ще посветя живота си на разобличаването й — тихо се зарече той. — Но не заради тебе, защото е вярно, че си Великият предател.

— Хулиш ме напразно, летописецо — укори го Рулке със спокойно достойнство. — Всичко, което сторих, беше заради оцеляването на моята раса. Нима е възможно да има по-благородна цел?

Лиан мълчеше. Всяка постъпка на Рулке, откакто го бе срещнал, беше вид самозащита. И въпреки всичко долавяше у него благородство. Още една причина да се усъмни в Преданията.

— Ще разкрия лъжата заради самия себе си и заради красотата на Преданията, каквито винаги съм ги познавал — заради чистата, неподправена истина.

— Да, май ще открия у тебе повече, отколкото очаквах — промърмори каронът, уталожил гнева си. — Нима се натъкнах на единствения честен летописец в цял Сантенар?

Взря се замислено в Лиан. Ами ако изобщо не се налагаше да го покварява? Още по-добре, ако доброволно направеше онова, което Рулке искаше от него. Така щеше да бъде искрен пред Игър и Мендарк, когато го разпитват. Превъзходна шега!

— И аз имам документи, свързани с това — призна каронът, увлечен в новата си завладяваща идея. — Склонен съм да ти ги дам, за да напишеш правдиво сказание. Изпълниш ли с чест задачата си, нищо чудно след това да ти предложа цялата история на кароните след изтръгването ни от пустотата. Как ти звучи, летописецо?

Лиан затаи дъх. Все едно го бяха вдигнали от маса за изтезания, за да му предложат цяло кралство. Отвори уста, но не пророни и звук. „Помни, че са го нарекли Великия предател. Каква ли ще бъде цената?“

— Не мога да ти дам отплатата, докато съм тук . Ще почакаме до завръщането ми на Сантенар. Но дали да не получиш малка част предварително? — прошепна Рулке. — За да се убедиш в моята почтеност?

Лиан не беше способен да потисне нетърпението си. Вдигна длан към устата си от страх, че са му потекли лиги. Кимна рязко.

— Ето ти нещо, което няма как да си научил.

Рулке доближи устните си към ухото му. Говори цяла минута и Лиан се тресеше от вълнение. Накрая се облещи. Какво невъобразимо познание щеше да получи!…

— Това е само нищожна частичка — подчерта Рулке. — Е, какво решаваш?

Как да издържи на такова изкушение? Дали би могъл да получи знанието, без да плати цената? Каран, общите стремежи, дългът към Мендарк… Всичко потъна в жаждата да узнае .

— Мисля… че може и да се споразумеем — смънка той.

Каква чувствена, едва ли не похотлива тръпка! Направи крачката. Нямаше връщане назад.

Рулке се усмихна.

— Чудесно. Запомни наученото току-що. Нито твърденията, нито назованите имена не са истина сами по себе си. Трябва сам да се увериш.

— Непременно. За мен Преданията са въплътената истина.

— Толкова по-добре за тебе — лъжци не са ми нужни. Сега яж и пий.

Рулке свали покривалото от подноса.

Храната беше напълно непозната за Лиан — макар че приличаше на късчета месо или риба, не усещаше тежест при забождането с вилицата, а в устата му хапката се разпадаше, сякаш изплетена от паяжина. Имаше и някакви резенчета, може би от зеленчуци, тънки до прозрачност. Недоловимият вкус му напомняше за ароматната пара на богатите на подправки аакимски гозби, с които бе свикнал. Между хапките отпиваше от блестящата черна течност — студена, но лека и трудна за преглъщане. Изпаренията го удряха право в главата като силно вино.