Иън Ървайн - Тъмна е луната

Той зажумя, за да избистри образа на Нощната пустош в ума си.

— Той е твърде могъщ — зашепна Игър. — Чувствам как възпрепятства усилията ни и пази силата си за мига, в който сбъркаме. А това е неизбежно. Нима знаем какво вършим?

— Той е немощен! — изсумтя Мендарк. — Опитва се да ни подлъже защото няма друг изход. Помни, че за този процес е необходима точност. Не прекалявай със силата. Игър, чуваш ли ме?! На крачка сме от ръба на бездната. Опомни се най-сетне! Ще се справиш ли? Ако не, разкарай се оттук, за да те замести друг!

Не си направи труда да не допусне надменност в гласа си и всички го разбраха добре. Настъпи дълго мълчание.

— Ще мога… — потръпна Игър и избърса потта от очите си.

Талия въздъхна с облекчение. Мендарк вдигна ръка и замахна надолу.

— Три! — изплющя думата като камшик.

Като един те издухаха праха към модела и се хвърлиха по очи на пода. В миг зеленият облак заискри по цялата сфера, после Игър изрева неистово, вдиша с пълни гърди и краят на рубиновия жезъл блъвна истински фонтан от светлина.

— Много е! — изкънтя викът на Мендарк.

Ослепително сияние избухна в модела, проникваше през дланите им, през клепачите и за кратко блокира всичките им сетива. След това се спусна мрак.

Засега не се случваше нищо. Рулке беше изцеден, седеше облегнат на ледената преграда и дремеше, но през няколко минути се будеше да провери портала. Каран донесе завивка от спалнята и двамата с Лиан се увиха. Можеха само да чакат. Непривично беше да разчитат на своя враг във всичко, да споделят с него надежди и опасения. Каран обаче помнеше всичко чуто за неговата хитрост и коварство и не можеше да потисне страха си.

Палатът се разкриви, стените изтъняха още повече. През тях се виждаха стая след стая, като през стъкло. Загуба на още енергия… Само творението на Рулке изглеждаше плътно.

— Уф! — стъписа се Лиан, който бе започнал да потъва в пода.

Тя му помогна да се измъкне и той изграчи:

— Умирам от глад.

Рулке го погледна с помътнели очи.

— В спалнята ми, от която вече се възползвахте , ще намерите съд с вода и малко храна. Донесете ги.

Каран изтича и се върна. Храната беше във вид на пресовани кубчета печено тесто. Тя ги подаде през отвора и Рулке ги раздели по равно. Преглътнаха кубчетата с по няколко глътки вода. Безвкусна храна, но като нямаше друга…

— Размишлявах над казаното от тебе — подхвана Лиан.

— Ами! — отрони Рулке равнодушно.

— За стремежа ти да ги надхитриш. Наблюдавах и как им се опълчваш. Може и да си позволявам твърде много, но…

— Така е, но изплюй камъчето най-после! Проклети летописци, все гледате да наредите стотина думи, когато е достатъчна и една.

— Ти хвърляш срещу тях цялата си сила — натърти Лиан. — Струва ми се, че тук стратегията ти е несполучлива.

— Досега не ме е проваляла — с безжизнен глас възрази Рулке.

— Но ти ги нападаш така, сякаш си по-силен от тях. Знам, че някога е било така, но не и тук и сега…

Лиан се запъна.

— Имаш ли други съвети за мен, дребно човече?

— Нямам много умения извън боравенето с думите, освен едно…

— Две — измърка Каран и плъзна длан по бедрото му.

Жестът й не убягна от отвратения поглед на Рулке.

— Вие двамата сте като зайци!

— В школата нямаше по-добър от мен в премерването на силите с лакти, опрени в масата. Често побеждавах далеч по-яки мъже. Те се заблуждават, че всичко опира до грубия натиск, но това е само борба на воля.

— Слушам те — насърчи го Рулке. — Може някой ден да си опиташ силите срещу мен. — Той изду мускулите на ръката си, по-едра от крака на Лиан. — Каква тактика прилагаш?

— Необходимо е по-голямо усилие за натиска, отколкото за удържането на противника. Аз… само му преча, докато той се мъчи да притисне ръката ми към масата. Минават няколко минути, ръцете ни се преуморяват и аз лекичко поддавам. Той натиска с всичко, което му е останало, защото очаква да ме довърши, но аз пак го задържам. Накрая започвам да гледам унило и щом той се напъне докрай и няма никаква сила, просто залепвам ръката му за масата.

— Летописецо, у тебе се криело повече, отколкото си мислех — промърмори Рулке. — Да, обаче…

Ледената преграда подскочи и той се хвърли немощно към портала.

Борбата се поднови, но скоро стана ясно, че Рулке я губи. Плочата грееше като слънце по пладне, светлинни копия се забиваха във всички посоки и дупчеха преградата като решето. Мъглата заприлича на пушеци над вулкан.

Задъхан и облещен, Рулке се свлече на колене, изпружил ръцете си със свити юмруци. Цялото му тяло се сгърчи. Скоро опря чело в пода. Нищо не нарушаваше тишината.