Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Какво прави? — прошепна Каран.

— Не знам — също шепнешком отвърна Лиан. — Усещам да се натрупва напрежение…

Стените и преградата трептяха с нисък звън като от гонг, Каран и Лиан усещаха вибрациите дори в черепите си. Плочата се обля в толкова силна светлина, че бяха принудени да закрият очи. Ледената стена пред тях се изпари светкавично. Рулке нададе изтерзан вопъл, чиито отгласи не стихваха из огромната зала. После рухна по корем и замря.

— Е, това беше — промърмори Лиан с пресъхнало гърло.

— Ох, какъв си глупак — беснееше Мендарк. — Проклет, трижди проклет глупак!

Талия отвори очи. Отначало й се привидя, че Игър е успял въпреки всичко. Моделът още висеше във въздуха, линиите му бяха слети в жълта мътилка. На едно място личеше бледозелено петно — мястото на портала.

— Направихте го! — провикна се тя.

— Не — отрече Мендарк смазан, сякаш кулата бе налегнала плещите му с цялата си тежест.

Другаде по сферата нямаше зелена обвивка. Неовладяният изблик на енергия бе изпарил изумрудения прах.

Игър се олюляваше, гледаше изцъклено, а долната му челюст висеше.

Пред очите им светлинното кълбо избледня, но преди да угасне, от него падна зелен стъкловиден конус и се сцепи на пода. Скалите под краката им подскачаха, изпарения изригваха от десетина места.

— Идиот ! — бълваше Мендарк в такава дива ярост, че думите трудно се различаваха. — Прекали поне стократно с тази мощ.

— И ти го притисна прекалено — озъби му се Шанд. — Предупредих те.

— Не виждам — смънка Игър, от очите му се стичаше обилна слуз. — Нищичко не виждам. — Още стискаше вече безполезния рубинов жезъл, чийто край бе провиснал разкривен. — Толкова се страхувам…

— Това ли е краят? — намеси се Талия. — Нищо друго ли не можем да направим?

— Свършено е с нас — отсече Мендарк. — Вече няма да затворим портала.

— Страхувам се — монотонно хленчеше Игър.

— Ти пропиля единствения ни шанс. Знаех си, че не бива да разчитам на тебе.

— Тогава защо го изтормози до полуда? — кипна Талия.

— Защото нямах избор!

— Безсмислено е да си разменяме обвинения — укроти ги Малиен. — Да се качваме по стълбата, докато още можем да се измъкнем.

Талия се наведе да прибере двете парчета от изумрудената стопилка. Поредният трус я разклати, земята долу затътна скрибуцащо. Целият процеп бълваше пара. Игър отлетя настрана.

— Светлина! — изкрещя Мендарк.

Всички извадиха светлиците от джобовете си. В разлома вече можеше да се напъха крак, а въздухът над него лъхаше на пещ.

— Няма да се спасим! — завайка се Зара.

Над тях скърцането на основите преминаваше в писък.

— Талия, помогни ми! — извика Шанд.

Двамата подкрепяха почти безпомощните Игър и Малиен да стигнат до стълбата и да запълзят нагоре. Другите се катереха пред тях. Талия се мъкнеше вяло. Не помнеше такова прилошаване след употребата на магия. Стоеше бездейно в подножието до Шанд. Мендарк се скри от погледа им в шахтата, Игър въпреки слепотата си щъкаше бързо подире му.

— Хайде — настоя Малиен, впила пръсти в рамото си. — Аз съм бавна и трябва да се кача последна.

— Не, ще се нуждаеш от помощта ми — заинати се Талия. — Шанд, тръгни пръв.

Той скръсти ръце и се усмихна.

— Живях твърде дълго. Аз съм след тебе, Талия.

Тя кимна с благодарност и се хвана за прътите. Малиен се придърпваше трудно с една ръка. Талия я следваше, без да поглежда нагоре — от тавана се сипеха остри парченца и прах. Стълбата се тресеше непрекъснато, Малиен се изтърва веднъж и щеше да падне, но Талия я задържа с тялото си.

— Как е рамото ти?

— Откакто ме има на този свят, не съм била по-зле. И май тук ще е краят ми.

— И аз се боя от същото.

При по-резките трусове от основите на кулата се изтръгваше вой като писъци на изтезавани демони. Талия сведе поглед. Шанд се катереше устойчиво под нея.

— Ти как си?

— Добре — отвърна старецът, — макар че е горещо, а и пак надушвам пушеците.

И тя усещаше сърбеж в носа, очите й се насълзиха от горещата сяра.

— Малиен, ако можеш по-бързичко… Възможно ли е да устои? — промърмори на себе си Талия.

— Кулата ли? — изсумтя Шанд. — Ако това продължава — изключено. Признавам обаче, че е направена добре.

— Стигнахме до залата при основите — обади се Малиен. — На половината път сме. Трябва да си отдъхна минутка-две.

Стъпиха от стълбата на уж плътния камък, който обаче се люшкаше като морски вълни. И останалите още събираха сили тук въпреки опасността. Двама аакими се бяха вторачили в подвижните основи, прехласнати от майсторския градеж.