Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Защо не е паднала? — дивеше се дрезгаво Баситор. — Това е пределът на якостта й…

— Разломът се измести натам — посочи Аспър. — Ако земята се плъзне още малко в същата посока или трусът е насочен право нагоре, кулата ще рухне тутакси!

— Погледни това опорно въже. Външните жици са се разръфали. Скоро ще се скъса.

Отгоре кухо изкънтя вик:

— Зара, Зара!

Шала се спусна вихрено по стълбата и Талия се усмихна неволно. Близначките наистина бяха неразделни.

— Тук съм, Шала! — обади се Зара. — Нищо ми няма.

В мига, когато Зара скочи от стълбата, скалата се раздруса мощно и едно от помощните въжета не издържа. Свободният край профуча през залата на една педя от лицето на Шанд и халоса Шала в гърдите с неумолимия напор на дънер, затъркалял се по планинска стръмнина. Тя се заби в стената, плъзна се надолу и застина на пода с опряна в камъка глава.

— Шала! — втурна се сестра й. — Как си?

Притича и Талия. Очите на Шала бяха отворени. Тя се усмихна немощно на близначката си и погледът й се изцъкли.

— Шала! — пищеше Зара. — Кажи нещо!

Аспър избута Талия и се наведе, но бездруго беше ясно, че Шала е мъртва. Тялото й беше премазано, шията — счупена. Той сложи трупа по гръб и затвори очите. Талия наведе глава.

— Размърдайте се! — разкрещя се Мендарк. — Това въже ще се изтръгне.

Всички запъплиха по стълбата. Избутваха Зара насила, тя се боричкаше и вряскаше. Дори сега не искаше да изостави сестра си. Най-сетне се добраха до първия етаж на кулата и аакимите се пръснаха да търсят път към спасението. Предполагаха, че има таен изход, но колкото и да тропаха по стените, не го откриха.

Земята се люшна в друга посока и скрибуцането отдолу ги извести, че подвижните основи са се изместили отвъд пределите на издръжливостта си. Подът се килна.

— Нагоре, безумци! — ревна Мендарк и те пак се устремиха по стълбата.

— Четири етажа — пресмяташе Талия на глас, — после два надолу, излизаме от кулата и минаваме по моста. Успеем ли, има някаква надежда.

— Ако кулата не падне към нас.

Глухо свистене от едната страна.

— Въжето беше дотук — промърмори Шанд.

Кулата се изкриви още повече, а заедно с нея и стълбата. Горе по стената на втория етаж плъзнаха пукнатини над мястото на скъсаното въже. Разширяваха се бързо и върху главите на бягащите падаха отломки от мазилката. Докато минаваха през четвъртия етаж, от зида в една ниша изскочи дялан блок и се стовари пред краката им. Изтрещяха падащи камъни и в стената зейна дупка — през нея се виждаха шпиловете и куполите на крепостта.

— Да скочим оттук! — посочи Талия.

— Недей! — възпря я Шанд. — Кулата ще рухне натам.

Нажежен въздух напираше отдолу и носеше задавящи пушеци. Талия погледна за миг — далеч под нея от разлома се изливаше червена ивица.

Доближаваха петия етаж, където Тенсор бе създал портала.

— Не мога… повече — оплака се Малиен.

— Още мъничко — насърчи я Талия, а с ъгълчето на окото си виждаше все по-широките пукнатини в стените.

— Ти върви. Схванаха ми се краката и ръцете. Не мога да мръдна!

— Мъртъв ли е? — прошепна Каран, щом зрението й се възстанови.

Притичаха по пода, покрит с локви и буци разкашкан лед. По лицето на Рулке, там, където го бе опарила избухналата енергия, се издуваха мехури.

— Не е — отвърна Лиан, напипал пулс на шията му. — Но умре ли той, същото ще сполети и нас. Виж дали ще намериш още малко вода, и то бързо !

Каран хукна. Лиан чакаше до поваления великан — страшният враг, който непременно би го употребил за своите цели, ако се възстанови. Но загубеше ли Рулке живота си, двамата с Каран оставаха заклещени в Нощната пустош до последния си ден.

След няколко минути Рулке изохка и отвори очи. Имаше мехур и на единия клепач, трудно фокусираше погледа си.

— Ти ли си, летописецо?

Лиан хвана ръката му, едва привдигнала се от пода. Каронът още дишаше тежко, но погледът му се избистри. Зъбите му лъснаха в усмивка, която необяснимо сгря душата на Лиан въпреки всички струпали се накуп заплахи.

— Победихме ги… — промълви Рулке. — Надделяхме! Бива си я стратегията ти, летописецо.

— Значи не затвориха портала?

— Няма никакво препятствие.

— Тоест и сега има възможност те… да нахлуят тук?

— Да, възможно е. Аз пък не смея да го затворя, защото после може и да не успея да го отворя.

— Аха… — Лиан се насилваше да не показва чувствата си. Оставаше шанс за бягство. Взря се в нараненото лице на карона и се запита какво ли предстои. — Ти… добре ли си?