Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Такава ли истина е необходима, за да склониш?! — извика Рулке толкова отблизо, че дъхът му я опари.

— Хвалиш се с честта си, но се наслаждаваш на изтезанията.

Успя да го засегне.

— Не е вярно! Залогът е бъдещето на моята раса!

— Колко пъти ще ми го повтаряш?

— А ти какво би направила, за да избавиш от опасност свое дете?

— Нямам деца.

— Но искаш да имаш повече от всичко друго на света, нали?

— Да… — прошепна тя.

— И пред какво би се спряла, ако трябва да спасиш живота им?

— Пред почти нищо.

— И с мен е същото! Още какво е нужно, за да те убедя?

Каран поклати глава.

— Видях на какво си способен.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша.

— Стига си ми губила времето! — отсече каронът и повтори същото движение с ръцете.

Страданието на Лиан се стовари върху нея по мисловната връзка и Каран щеше да падне в несвяст.

— Остави ме на мира! — кресна тя и бясно замахна към брадичката му.

Изненада го, но той се дръпна навреме. Засмя се развеселен, разроши й косата, сякаш беше дете, и слезе по стълбата. Остави я да студува сама в голямата зала. За Каран нямаше изход. И двамата знаеха това.

Ако това продължаваше, смъртта щеше да е единственото избавление за Лиан. Какъв смисъл имаше тя да се инати и занапред? Впрочем дали Рулке не беше прав — ами ако Сантенар процъфти под властта му? Точно Каран ли можеше да предвиди? Дори най-мъдрите и учените не успяваха да предскажат бъдещето. Защо пък изборът да се пада тъкмо на нея? Не искаше този товар. Искаше Лиан.

Волята й се изчерпваше. Някога би се тревожила само за общото благо, но сега… Какво лошо имаше да държи на своя малък свят, на собственото си щастие?

И все пак някакво съмнение продължаваше да я безпокои. Рулке бързаше. Често изтъкваше, че разполага с време, а я притискаше безмилостно.

Застана пред прозореца. Вече не валеше, само вятърът виеше под покрива и разкъсваше плътните доскоро облаци. Луната се показваше понякога високо в небето, а на изток слънцето щеше да изгрее скоро. Тя преброи дните до хид . Точно седем. Ама че зима, ама че година! Дали следващата щеше да е по-лека? Не, можеше да потръгне далеч по-зле… И това зависеше от нейния избор.

Взря се нагоре — луната щеше да е пълна след броени дни. Отдавна не я бе виждала заради вечно начумереното небе. Пълнолуние през хид — може би добра поличба. Замисли се. Май имаше някаква прокоба? Спомни си старо стихче. Тъмната страна на луната се завърташе към Сантенар. Е, това беше лошо. Ако се вижда само тя при пълнолуние — още по-лошо, но се случваше само няколко пъти през живота на човек. Не обръщаше особено внимание на знаменията и въпреки това по гръбнака й плъзна тръпка.

Внезапно всичко в ума й се подреди. Игър и Мендарк бяха обсъждали нещо за тъмната страна по пълнолуние… Сега знаеше защо Рулке е толкова припрян. Пълнолуние след седмица. В средзимния ден. А след седмица щеше да се вижда само тъмната страна на луната. Доколкото знаеше, такова съвпадение се случваше по-рядко от веднъж на хилядолетие. Денят, в който според предсказанието Рулке щеше да си върне свободата.

Досега той само си бе играл с нея, но нямаше да я жали повече. Върнеше ли се по онази стълба, щеше да я застави, по един или друг начин. Нейното време свършваше.

Усети хладен повей по тила си. Обърна се, като знаеше кого ще види. Рулке стоеше близо до нея, огромен, величав и страховит. Как да се пребори с него? Та той сигурно знаеше и най-тайните й помисли. А и какво значение имаше?

Рулке не каза нищо, но сплете пръсти и изтерзаното лице на Лиан изплува в съзнанието й.

— Виж как си скубе косата. Защо допускаш да се мъчи?

„Премахна и последните ми колебания. Той е мой и няма да ми го отнемеш.“

— Съгласието ми си има цена — натърти тя гневно.

Рулке се намръщи.

— Пак ли тези игрички? И каква е цената ти, сянко на Елиенор?

— Край на игрите. Дай ми каквото искам, или нищо няма да получиш.

В миг пролича умората му.

— Каран, не протакай! Моите гашади го заловиха и скоро ще го доведат отново.

Каран потисна уплахата. За нищо на света Лиан не трябваше да става свидетел на сделката й с Рулке. Не би й простил това.

— Ако още веднъж си позволиш да го тормозиш, забрави за моята помощ. Ще издържа достатъчно дълго. След седмица пълната луна ще показва само тъмната си страна в средзимния ден. Сега е времето да се подготвиш. А няма да ме научиш да работя с машината за час-два. Ще платиш цената, която аз определя.