Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Та той целият е изтъкан от поквара! Виж в какво се превърна Туркад под негово управление и ще разбереш какво би донесъл на Сантенар.

Каран не отговори.

— Аз и никой друг — меко я увери Рулке.

— И какво искаш?

— Не чу ли моето сказание? Искам моята раса да има бъдеще, нищо повече.

— От Преданията научавам друго!

— Защото летописците ме очерниха по желание на нечестните си господари.

— Имаш нахалството да говориш така? Преди няколко часа ни се хвалеше как сте завладели Аакан.

— В младостта на нашата цивилизация бяхме насилници, но тогава ни подтикваше принудата да оцелеем в пустотата. Дойдохме на Сантенар да поправим грешка… моя грешка, признавам — но събитията след това не бяха по мое желание.

— Гашадите измъчваха моята страна с твоето име на уста. Банадор е в развалини. Хиляди хора останаха без подслон.

— Гашадите прекалиха, за което бяха наказани.

— А ти ще възстановиш ли разрушеното?

Рулке помълча.

— Доколкото е възможно. Ако победя!

„Мир… Ако можеше…“

— Щом станеш владетел, ще се превърнеш в деспот. Пак от Преданията знаем как развращава властта.

— Проклетите ви Предания! Трябва само да протегна ръка и ще имате онова, което винаги сте желали. Няма ли да ми помогнеш?

Той прозря колко е разколебана и се постара да прикрие нетърпеливата жажда в очите си.

— Като си помисля, че всичките ми планове зависят от тебе — малко невзрачно същество. Животът пулсира толкова слабичко във вас, хората от коренната раса. Петдесет-шестдесет години, най-много век… и с вас е свършено. Дори вашите заклинатели, които овладяват дара на дългия живот, се похабяват душевно и губят целите от погледа си. Виж Мендарк, виж Шанд! Сравни ги каквито са сега с онова, което можеха да бъдат. Нищо чудно, че сте толкова ограничени, а постиженията ви така дребнави. Аз съм минал през адски пламъци, закален съм и изкован наново по-як. Дори хилядолетие не стига да ме отклони от целта.

Каран се извърна и опря лакти върху студения перваз на прозореца. На изток няколко звезди още блещукаха в наближаващата зора, но откъм планините се вклиниха облаци и ги закриха.

Пак се загледа в Рулке.

— Но ти си Великият предател. Не можеш да ме убедиш.

Върна се изнемощяла на дивана.

— Щом е така, ще те заставя — блеснаха очите му.

— Колко си самонадеян! Изобщо не проумяваш нрава ми.

Сама се удиви на дързостта си. Спомни си как и Емант успяваше да я тормози някога, но сега тя се опълчваше на самия Рулке. Знаеше си, че упорството е излишно. Ако имаше време, той би сломил всекиго.

— И аз се питам каква си. Явно не съм опознал докрай произхода ти.

Тя трепна силно. „Трикръвна!“ От това нямаше къде да избяга.

Рулке се провикна към стълбата:

— Джарк-ун! Вижте къде се е пренесъл летописецът и го върнете тук! — Пак се вторачи в Каран. — Няма да ми се репчиш толкова, когато стъпя на гърлото на твоя любим — обеща й тихо той.

Пазачите завлякоха Лиан обратно в залата с машината. Той отново се бореше с непоносимото изкушение да прави каквото Рулке поиска от него, за да получи наградата си. Ако каронът му дадеше знанията си, Лиан несъмнено щеше да се издигне до най-великия летописец на всички времена. Но изобщо не очакваше това, което щеше да го сполети.

— О, готов си да се подчиняваш на волята ми? — посрещна го Рулке, облегнат небрежно на творението си. — Закъсня! Вече си ми ненужен, какъвто си измамник и лъжец! Как изобщо съм се заблуждавал, че бих ти позволил да разкажеш нашите Предания? Ти си отрепка и аз те изхвърлям заслужено. Стъпи на онази плоча.

Каронът посочи шестоъгълник от тъмен метал, вграден в пода. Доскоро го нямаше.

В ума на Лиан се въртеше едничка мисъл: „Но аз не искам да си тръгна!“. Отвори уста и пак я затвори.

— Няма! — промълви той и в гласа му прозвуча ехо от предишното нахалство. — Не ми е платено.

— Че ти какво друго очакваше от „Великия предател“? — присмя му се Рулке. — Пък и аз не плащам на измамници.

Джарк-ун повторно халоса Лиан по слепоочието, Йеча го дръпна и го стовари върху плочата. Рулке с един могъщ скок се озова върху машината и хвана лостовете.

Лиан се подпря на колене. Виеше му се свят, гадеше му се. Каронът му крещеше нещо с разкривено от ярост лице, после опря длан в ръчка със сребърна топка в края и творението внезапно се изпълни с енергия. Чу се толкова ниско боботене, че Лиан го възприемаше по-скоро с тялото си. Очертанията на всеки предмет в залата се размиха пред очите му, дори светлината сякаш описваше криволици. Плочата под него се загря.