Иън Ървайн - Тъмна е луната

Юмрукът на Джарк-ун повали и него.

— Стига! — сопна се Рулке.

Отиде до стената, натисна една плочка и скритият люк, зад който се свиваше Каран, се вдигна. Тя понечи да хукне надолу по стъпалата, но се бе схванала от чакането и Рулке натисна съседната плочка. Тежък камък запуши стълбището.

— Хванете я! — изрева той на гашадите. — Хванете и двамата.

Омърлушените слуги изпълниха заповедта. Рулке уронваше тяхната чест. Вече не беше съвършеният господар. Все още обаче бе господарят, на когото служеха.

Затвориха ги в тъмна стая, където беше много студено. Минаха няколко минути, преди зашеметеният от удара Лиан да осъзнае къде се намира. Хълбокът му опираше в ледена повърхност, но главата му почиваше на топло и меко.

Отвори очи. Светлина се процеждаше само през процепи със странни очертания. Каран бе наместила главата му в скута си. Тя долови, че се е освестил, усмихна се и плъзна хладна длан по насинената му буза.

— Колелото се завърта… — промълви тя. — Така се срещнахме, нали?

Целуна го по очите, по клепачите, после и по устните. От желание цялата гореше. Целуна го по шията и пръстите й напипаха копчетата на ризата му.

— Но тогава не те познавах и прекалявах с възхищението си. История за глупак, а? Че имало ли е някога по-глупава двойка от нас? Ти остана сляп за най-уязвимото място в твоя план — искаше да се пазариш с Великия предател.

— Тъй си е, но поне хареса ли ти сказанието? — отпаднало попита той.

Каран прихна.

— Що за самолюбие! Да, добро си беше, но май бих дала гласа си за другото. — Нацупи устни, сви вежди като наставница на ученици и заговори с пресилена строгост. — Щом питаш, искам да изтъкна няколко слабости. Уводът беше неудовлетворителен и защото го проточи, и защото беше съмнителна връзката му с основната тема. Повтаряше се в изразите и в идеите. Сравнението между мирмидите и гашадите, както и между Наси и Идлис, беше твърде натрапчиво. А краят…

— Достатъчно! — възкликна Лиан с показен гняв, но едната му ръка се уви около кръста й. — Нищо достойно за похвала ли нямаше?

— Ами… — поумува тя, докато му помагаше да смъкне ризата й — …не беше зле като поука. Ще пропусна другите недостатъци освен един — справи се с предизвикателството, а ние още сме си в кулата. Как ще отговориш на това?

— Хъм… — поклати глава той. — Знаех си, че пропускам най-важния извод.

Двамата се разкикотиха. Един от гашадите надникна през шпионката и ги видя да се смеят и да се галят. Каза си, че са доста странни врагове.

— Все пак се питам дали не поукраси малко истината… — промърмори Каран по някое време.

Лиан неохотно надигна глава от гърдите й и изобрази усилен размисъл.

— Може и да съм си позволил… мъничко хитруване. Не изрекох лъжа, но не на всички откъси им беше мястото в това сказание, а и аз ги попресилих. В крайна сметка наруших непростимо Първото правило на разказвача.

— Правило на разказвача! — изсумтя Каран и пак притисна главата му към тялото си. — Само напълно безнравствени типове като разказвачите могат да усукват и усложняват нещо, което всеки от нас върши. Впрочем да излъжеш врага си изобщо не е грехота. Бих го направила всеки път, без да ми мигне окото. Но да надхитриш Великия предател — мисля, че си заслужава летописците да съставят отделно сказание за това. Някое от по-незначителните — побърза да добави тя.

— Изкуството на разказвача е древно и благородно — надуто изрече Лиан. — То е недостъпно за пошлото невежество.

— И аз ли съм от невежите, които хулиш? — попита тя с лукава усмивчица. — Има и още нещо, което всички вършат. И то ли е присъщо само на пошлото невежество?

— Не и когато участвам аз — веднага отвърна Лиан.

Каран го претърколи по гръб.

— Предавам се! — изпъшка той.

Лиан плъзна пръсти по шията й и изведнъж попита:

— Къде е твоята сребърна верижка?

— Продадох я в Туркад. Щеше да ми се пръсне сърцето от мъка.

Той се вторачи в нея.

— Заради мен, нали? А аз тогава мислех, че си ме изоставила.

— И все пак те обичах. Страхувах се за тебе. Прахосах толкова пари за подкупи, за да те измъкна от тъмниците на Игър.

— Колко?

— Три златни тела.

— О-о… — стъписа се Лиан. — Колко жалко…

— И пак бих го направила. — Полежаха прегърнати блажено и тя се сепна. — Но отдавна исках да те питам нещо за верижката.

— Какво? — сънено смънка той.

— Знакът на майстора… знаеш, че всички стари писмена са ми интересни.