Иън Ървайн - Тъмна е луната

Бандиар нямал сили да отрича. Потреперил и се изправил.

— Да, вярно е — промълвил с нескрито презрение и към себе си, и към мирмидите. — Аз съм глупак, вие — също, щом ми служите.

Сложил оръжията си на масата и слязъл сред служителите си.

Вече нямало как да си затварят очите. Връхлетели го и насекли тялото му. Всеки нанесъл удар, но не и Наси. Стояла отстрани и гледала сащисана окървавения труп. Тя съчувствала на Бандиар. Не заслужавал такава участ.

Вгледала се в мирмидите, обърнала се към Шутдар и му протегнала ръка. Шутдар я стиснал с коравата си длан, а с другата вдигнал златната флейта към устните си. Изсвирил натрапчива мелодия, която завинаги се загнездвала в паметта, и след миг той и Наси изчезнали.

Все още нямаше никакви признаци какво ще реши Идлис. „Проточих сказанието — сгълча се Лиан. — Време е за поуката!“

— Мирмидите се вторачили в червените парцали по трупа на своя повелител и се погнусили от своето падение чрез вярната и безпрекословна служба. Стигнали до върховната измяна.

„Вече нямаме господар — възкликнали те. — И не сме мирмиди. От днес нататък сме нунсти. Дойдохме от нищото и в нищото се връщаме.“ Смазани от срама, угризенията и страха, те загубили воля за живот. Днес мирмидите ги няма.

Лиан огледа слушателите. Дали се бе справил? Жалко, ако не бе успял, защото времето му беше изтекло. Лицето на Рулке потъмняваше, а гашадите не си позволяваха и най-малкото движение.

— Каква била участта на Наси? Тя оцеляла, но не останала при Шутдар, след като двамата се появили в далечна земя. Тръгнала сама по света, станала некромант и овладяла лечителството, доживяла дълбоки старини. Казват, че умряла при появата на Възбраната, но нейният род съществува и до днес в Салудит. Това е моето сказание.

Лиан се поклони на тримата съдници, на останалите гашади и на Рулке, който не отвърна на любезността. Твърде добре бе разбрал скрития подтекст на притчата.

— Забелязвам, че не посмя да добавиш „всяка дума е истина“ — извика той разлютен. — Това не е правдива история, а басня, стъкмена от отделни късчета, за да подразниш предразсъдъците на гашадите. Погледнете този измамник!

— Това е сказание — възрази Лиан — и то се опира само на истината. Такова е свещеното задължение на разказвача. Той има свобода да избере как да поднесе историята, но не може да я разкрасява в ущърб на истината. Има полуостров Гаш. Имало е и мирмиди, които служили на Бандиар, а накрая го убили и измрели.

Съдниците се споглеждаха.

Каран затаи дъх зад стената. Ако Лиан успееше, никога за нищо не би се усъмнила в него.

— Живели сме на юг преди векове. Знаем фактите. Смятаме, че сказанието е правдиво — обади се накрая Идлис.

Лицето на Рулке застина.

— Тогава дайте своя глас. И помнете, гашади — два пъти ме подведохте с Мейгрейт. Не го правете трети път.

За миг всичко замря. Светилниците по стените пръскаха леденосиня светлина. Лиан чу как долу тихо се затваря врата.

Пръв заговори Джарк-ун:

— Моят глас е за сказанието на Рулке.

Рулке се вторачи в Йеча.

— Лиан от Чантед — отсъди тя с въздишка.

Всички извиха глави към Идлис. Той бе казал на Каран преди година, че е най-незначителният сред уелмите, затова е по-усърден. Как щеше да прояви усърдието си сега?

Каран напразно се опитваше да укроти ударите на сърцето си. Идлис си имаше своето достойнство, макар че разбиранията му за честност бяха недостъпни за нейния ум. Опита се да го достигне със съзнанието си и се натъкна на черна стена.

Белезите по лицето на Идлис станаха лилави, сивкавата му кожа като че побеля. Как да примири дълга към господаря си с неговото изискване да отсъди честно?

— Трудно е да избера между двете сказания — започна той бавно и отчетливо. — Едното е история на глупак, другото — история за глупак. Избирам сказанието, не глупака.

— И кому даваш гласа си? — ядоса се Рулке.

— Сказанието на Лиан е по-добро.

Джарк-ун подскочи от табуретката, замахна и с невероятна сила заби юмрук в лицето на Идлис.

— Старшият е негоден да отсъди — изръмжа той. — Аз давам глас вместо него. Отправилият предизвикателството загуби.

Понечи да ритне лазещия по пода Идлис, но другите гашади изсъскаха и той се отказа, само промърмори:

— Лечителю, изцели себе си.

— Великият предател! — избълва Лиан към Рулке. — И твоето сказание те разобличава, както постъпката на слугата ти. Самодоволен глупак, чието безразсъдство излага всички на опасност, а после се преструва на герой, за да я премахне. Не такъв господар са чакали гашадите толкова столетия.