Иън Ървайн - Тъмна е луната

Аакимите впиха погледи в нас и ми се струваше, че мъката им е още по-непоносима от моята. А аз се взирах в едно-единствено лице — червенокосата жена, която ме бе ранила сутринта. Очите й бяха хлътнали, бузите й белееха. Аз бях изтребил нейния род. Изхрачих кръв на пода и заговорих колкото на нея, толкова и на останалите:

— Хвърлете оръжията! Кароните дойдоха на Аакан и този свят е наш.

И да не ме разбраха, за моя неимоверна изненада те се подчиниха. После настъпи блажената забрава.

Рулке откъсна съзнанието си от миналото и се обърна към Лиан.

— Ето как стотина от нас завоюваха цял свят. Кароните оцеляха. Това е моето сказание и всяка дума в него е самата истина.

Лиан се поклони на Рулке. Запазваше строгото си изражение, но тайно ликуваше. Рулке бе украсил разказа си с варварска пищност и не беше оставил никого равнодушен. Обаче бе преиграл въпреки цялата си искреност, говореше по-скоро на съперника си в състезанието, отколкото на останалите слушатели. А взирайки се в лицата на гашадите, Лиан откриваше колко са смутени и разтревожени от сказанието.

Знаеше какво ги е уязвило. Желанието, с което Рулке бе угодил на капризите си и бе застрашил неволно живота на всички карони. То бе довело до необходимостта от геройството му и изобщо не се вписваше в строгите правила, на които гашадите държаха повече от всичко. Според онези, за които дългът беше висшата ценност, Рулке бе пренебрегнал своя дълг. Никаква отчаяна храброст не можеше да го оправдае.

Лиан вече се бе отказал от предварително избраното сказание и мислено доизпипваше съвсем друго. Внушаваше си да потисне личните пристрастия, доколкото му е по силите. Гашадите бяха сурови и сериозни същества, не одобряваха игривостта и стремежа към наслади. „Съсредоточи се в посланието, не в разказа!“ Не биваше да изпада в красноречие. Щяха да чуят от него простичка история, в чийто смисъл да вникнат лесно.

— Моето сказание започва в по-късни времена, малко преди появата на Възбраната. Тази история е за съвсем друг народ, нито велик, нито горделив. Стремежите им били по-скромни. Дълг, вярност, чест — в това откривали същината на живота. Наричали се мирмиди. В техния език тази дума означава „служба“ и „безпрекословно подчинение“.

Никой не знае откъде са дошли в югоизточните области на Лоралин. Те били ниски, стройни, тъмнокоси хора. Земята, която избрали, била покрита със сняг половин година, а морето край бреговете замръзвало за четири месеца. Заселили се на полуостров Гаш, който и сега се нарича така.

Рулке изопна рамене и се намръщи. „Знае с какво съм се захванал и няма да ми се размине безнаказано“ — рече си Лиан.

— Те обаче харесвали новия си дом, защото имало закътани долини с горещи извори, макар зиме пръстта да ставала корава като желязо.

Мирмидите се отличавали с копнежа си да имат повелител и цел в живота, иначе всичко било безсмислено за тях. По онова време над тях властвал някой си Бандиар, дребен некромант. Светът изобщо нямало да научи за него, ако не бил Шутдар.

След като избягал на Сантенар със златната флейта, Шутдар непрекъснато бягал и се криел от преследвачите си. Отивал в затънтени краища с първобитни жители, които говорели никому неизвестни наречия. И всеки път враговете му го намирали. Накрая се озовал на полуостров Гаш, но и там не намирал спокойствие. Шутдар остарявал, бил изтощен и осакатен. У него се трупала омраза към всичко, дори към живота. Имал една-единствена скъпоценност — своята златна флейта.

— Моята флейта — подчерта тихо Рулке.

— Потърсил убежище в мразовита пещера, но един ден Бандиар го намерил и го поканил в своята крепост. Но защо? Той също си мечтаел за флейтата, макар да му стигала хитростта да не прояви желанията си. Разчитал да завоюва постепенно пълното доверие на Шутдар. Той обаче, колкото и да бил пропаднал, запазвал острия си като игла ум. Бил срещал какви ли не хора, но в края на краищата всички искали едно и също. Знаел, че и Бандиар е като тях.

От мига на пристигането си в крепостта Шутдар станал източник на смут и нещастия. Той бил подозрителен и лукав, покварен и зъл. Изкушавали го извратени и смъртоносни за околните развлечения. Из тъмните кътчета на замъка никой не бил в безопасност — момичета и бабички, старци и момчета, дори домашните животни. Уж кретал немощно, но пламнела ли похотта, добивал плашеща пъргавина, а съсухрените му ръце стискали като стомана.