Иън Ървайн - Тъмна е луната

Чух яростни гласове пред себе си. Опълчението на аакимите бе притиснало натясно оцелелите си противници. Ако се канеха да изколят сънародниците ми, щях да умра заедно с тях. Няма по-страшна скръб от тази да си последният от своята раса. Аакимите обаче се придържаха към правила… или ритуали, ако щете. Предстоеше съд. Поне това успях да схвана, макар и да не разбирах речта им. По двама стражници поведоха всеки пленник към огромната зала. Последвах ги.

Там у мен угасна и последната искрица надежда. Събраха се над хиляда аакими, още няколко хиляди се тълпяха отвън. А ние бяхме останали едва стотина. В цялата вселена имаше само някакви си сто карона! Умората и болката се вкопчиха в мен безжалостно. Притиснах се до стената в сенчеста ниша и въздухът засвири в гърдите ми. Ако в залата нямаше и аакими в подобно състояние, щяха да ме разобличат веднага.

Още дълго не се случи нищо, после гневната гълчава в залата стихна. Над главите на тълпата зърнах мъж и жена, които излязоха на подиума зад пленниците. Нямаха свита, но се появиха тържествено. Разбрах каква почит изпитва към тях множеството. И двамата бяха възрастни, но имаха царствени движения. Никой не смееше да гъкне в тяхно присъствие.

Заговори жената, после мъжът, накрая пак тя. Ненадейно си върнах надеждата. В преклонението на аакимите към тези двамата открих слабост и нов шанс за себе си. Не знаех как да се възползвам, но щях да оставя това на щастливата случайност.

Извеждаха сънародниците ми отпред един по един. Прочитаха им обвинение, излизаха свидетели. Мнозина от кароните отвръщаха дръзко, макар че техните думи не означаваха нищо за аакимите. Двамата на подиума разменяха по някое изречение, жената даваше знак с ръка и осъденият биваше преместен отсреща под стража. Пресметнах, че цялата церемония ще им отнеме към три часа. Дадох си два часа да успея.

Измъкнах се навън и заобиколих огромната постройка от метал и камък. Отзад към нея бяха долепени по-малки сгради. Чак когато направих опит да се покатеря на покрива, открих колко ме е изцедила раната.

Единствено волята ме тласкаше напред, подхранвана от първобитни подбуди, които само смъртта можеше да потисне. Когато стъпих върху покрива на по-ниското здание, сърцето ми биеше толкова лудешки, че очаквах да изскочи през раната. Тупнах по гръб и отново ми се стори, че светът е някак далечен и прозирен. Наблюдавах безразлично как свалям единия си ботуш и изтръсквам от него големи съсиреци. Не можех да проумея, че са били моя кръв, изтекла от тялото ми.

Изпълзях върху покрива на високата постройка, загубил всякаква представа за време. Все едно умът ми бе предал властта си на друго, скрито надълбоко, безсловесно, но непреклонно „аз“.

Превръщах се в машина, изпълнявах слепешком поредната задача и се заемах със следващата. Най-сетне бях над подиума, или поне така мислех. Плочите бяха излети от дебел метал и нямаше как дори да ги помръдна. Но в улеите между тях имаше олово. Него можех да издълбал с ножа.

Промъкнах се под покрива, пълзях по дебелите греди и накрая наистина спрях точно над подиума. Таванът на залата също се състоеше от метални плочи, образуващи сложни рисунки. Избутах една встрани с острието и надзърнах.

Осъждането беше към своя край. А аз трябваше да се преместя един-два разкрача, за да бъда над масата.

Внезапно болката се върна страховита и ми отне способността да мисля. Дори не знаех кой съм. Щом стихна, бях безсилен до пропълзя до избраното място. Ботушът ми отново се пълнеше с кръв. Осени ме вдъхновение и аз го смъкнах припряно. Излях кръвта на плочата, наклоних я и от тавана започнаха да падат червени капки върху масата, книжата и двамата предводители на аакимите.

Не надникнах, но мъртвешката тишина, последвана от шумотевица, ми подсказа каквото исках да знам. По-късно научих колко ги е потресла гледката — видели в кръвта прокоба за ужасна беда.

Имах минута-две да се опомня. Издърпах се там, където трябваше да застана, и изчовърках оловото, свързващо плочите.

Пак премерих на око скока — пет-шест разтега. Падането можеше да ме довърши. Не се съмнявах, че ще си потроша костите.

Пуснах се и полетях надолу като камък към средата на дългата маса. Тя се нацепи под тежестта ми, крачетата й се счупиха. Новата болка беше неописуема. Погледнах — от бедрото ми стърчаха назъбени парчета кост. Шевовете от златна тел на ребрата ми се бяха разкъсали и червени пръски оплискаха масата. Двамата възрастни аакими зяпаха втрещено човешката развалина, стоварила се пред очите им. Не успяха да шавнат, когато напрегнах волята си за последен път, приклещих ги с едната си ръка и поднесох острието към гърлата им.