Иън Ървайн - Тъмна е луната

Бандиар обаче не смеел да му каже и една дума напреки. Извинявал всичките му престъпления като дребни недостатъци на гений. Скоро всички се научили да странят и да бягат от ужасната твар.

Лиан откриваше по лицата на съдниците в състезанието само презрение към такъв господар — дългът между повелител и служители е взаимен и свещен. Време беше за следващото внушение.

— Мирмидите били хора, отдаващи се на унили мечтания. Освен в дълга намирали удовлетворение и в музиката. Мелодиите им звучали прекрасно, но скръбно, сякаш сух вятър въртял вихрушки из развалини.

Не отстъпвали от вкоренените в душите им правила, дори когато всички проумели, че съществото, на което техният господар Бандиар се подмазва, иска да вземе всичко, без да даде нищо.

Минавали седмици и месеци, а Шутдар се застоял на полуострова, защото Бандиар можел да го скрие от настървената глутница, а с богатството си задоволявал и най-гнусните му прищевки. Но вече и най-окаяните отрепки заобикаляли госта отдалеч.

Какво ли си е мислел Бандиар, когато Шутдар идвал да му се жалва и мрънка? Да проявим снизхождение към него. Може би си е казвал: „Още веднъж ще му угодя и той несъмнено ще ми даде каквото искам.“ Но всичко потръгнало още по-зле. Започнали да изчезват младежи, отвлечени против волята им. Някои се връщали след ден, седмица или месец и разказвали за непоносими унижения, други не можели да продумат.

Поданиците на Бандиар се събрали пред голямата порта на крепостта и поискали главата на Шутдар. Мирмидите от първия до последния били слуги, воини и съгледвачи и останали верни на своя повелител. Прогонили селяните с огън и насилие в дълбоките снегове. Не пощадили дори малки деца — ето колко предани били на господаря.

Народът направил единствено възможното, защото само Бандиар имал могъщество и богатство. Хората изоставили нивите и къщите си и избягали в планините, където зимата погубила още мнозина от тях. Но това е друга история.

У мирмидите покълвало мъчително съмнение, че господарят, на когото служели толкова всеотдайно, е глупак и се оставя да бъде разиграван.

Бандиар подчинявал всичко на алчния си стремеж да се сдобие с флейтата или поне с тайната й. Шутдар го надхитрял с присъщото си коварство и извличал неизчерпаемо забавление от тази игра. Неведнъж му подхвърлял намеци — дума, някой свитък, дори дебела книга, пълна със странни таблици и описания на стъписващи процеси или абстрактни размишления. Но тези нишки водели навътре в лабиринт от взаимно свързани главоблъсканици и парадокси, защото Шутдар си съчинявал всичко. Оплачел ли се Бандиар, Шутдар му се присмивал и го обиждал. След дни или седмици уж омеквал и пускал следващата примамка.

Мирмидите също се увлекли по великия замисъл на своя господар. Виждали проучванията, сътрудничеството (както си въобразявали) с Шутдар, неуморното трупане на резултати, все по-сложните модели и устройства, изработвани от Бандиар. Но накрая… нищо.

Започнали да ги спохождат бунтовни мисли, че не е редно господарят им да си служи с подобни средства, за да постигне целите си, съзирали поквара у Бандиар. Но нали бил техен повелител, без него нямало да намерят смисъл. Тайната на флейтата си струвала жертвите. Пак отхвърлили съмненията си.

Лиан оглеждаше крадешком съдниците. Лицето на Джарк-ун оставаше все така каменно, явно за него цялата история беше пълна глупост. Лиан знаеше, че никога няма да го привлече на своя страна. Лицето на Йеча трепваше всеки път, когато той описваше кръстопътя, пред който били изправени мирмидите. Идлис пък реагираше така, сякаш беше проснат на масата за изтезания. Но дали и най-проникновеното сказание можеше да го убеди да се опълчи на Рулке?

— Сред мирмидите имало и млада жена на име Наси. Смятали я за нищожество, защото се отнасяла нехайно към дълга си, а с това посрамвала и себе си, и останалите. Не била нито опърничава, нито ленива, макар да й отправяли такива упреци. Стараела се да бъде добра служителка, но все не довършвала работата си, защото се отплесвала в мечти, в умуване за доброто и злото. Дори се случвало да седне на топло в някое ъгълче, за да чете за далечни земи и народи.

Лесно се разсмивала и била сърдечна и щедра. Другите мирмиди били сурови хора, рядко си позволявали усмивка и никога не се смеели на глас. Съзнавали дълга си и към Наси, често я биели, за да си вземе поука. Това продължавало и след като пораснала по-висока от повечето. Въпреки това боят и болката не сломили ведрия й дух.