Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Ето ти отплата! — извика му Рулке. — Ти си първият! Съчини някаква лъжа, за да стряскаш приятелите си в Туркад.

Натисна сребърната топка, вътрешностите на Лиан се усукаха мъчително и той бе запратен от Каркарон във въртоп от празно пространство.

Този път не загуби съзнание, а само изплува от някакво безпаметство в дълбока пряспа. От носа му капеше кръв. „Тук хич не ми мирише на Туркад…“ Още беше тъмно, но различаваше нацепени каменни тераси, а в далечината — силуета на Каркарон, който не можеше да бъде объркан с нищо друго. Лежеше малко над амфитеатъра, точно над пътеката по билото, където двамата с Каран бяха изчаквали да се здрачи.

„Не ми се вярва моите приятели да се стреснат от толкова нищожно прехвърляне.“

В прозорците на кулата примигваха червени светлини. Трябваше да се върне при Каран.

Запълзя напред, загуби опора и тупна върху най-горната полукръгла скамейка на амфитеатъра. Каква нетърпима умора и слабост… Би могъл да заспи в този сняг… И точно това се случи.

Разсъни се в миг. „Не бива да се унасяш тук, глупако!“ Изправи се насила и зърна ярка точица, която криволичеше нагоре по рида. Зяпаше я безчувствено и се питаше дали гашадите са дошли да го върнат в Каркарон, но му беше все едно. Не, нямаше да дойдат от тази посока…

— Май беше по-нагоре — стигна до него гласът на Талия.

Но тя рискуваше, като си светеше тук… В немощта си Лиан не можеше да я повика, вятърът отнесе от устните му само скимтене.

Чу вик. Той понечи да тръгне към нея и се свлече. След малко Талия вдигна главата му и поднесе светлината към очите му, за да изтрие замръзващата кръв.

— Това е Лиан — каза тя на някого.

Друга тъмна фигура се домъкна по мекия сняг.

— Май не е пострадал много — добави Талия. — Лиан, добре ли си?

— Искам да спя! — изпъшка той.

Целият беше схванат.

— Къде е Каран? — грубо попита Мендарк.

Лиан не посмя да отвори очи. От гласа на Мендарк се бе схванал още повече.

— Къде е?! — изрева Магистърът и го раздруса.

— В Каркарон — изхриптя Лиан. — Рулке през цялото време е искал да докопа нея, а не мен.

— Какво се случи? — тревожно се обади Талия. — Защо се качихте тук?

— Каран знаеше за таен вход — изтощено смънка Лиан.

Искаше да им обясни, но знаеше колко измислено ще им прозвучи всичко. Отпусна се и млъкна.

Талия вдигна малко капачето на фенера и се взря в лицето му. Нямаше го потиснатия и съкрушен Лиан от последните месеци. Макар и лишен от последните си сили, сега беше по-уверен в себе си. Тя се питаше какво ли е предизвикало промяната.

— Не ми харесва тази история — процеди Мендарк. — Дръж го, докато го вържа.

— С това ли ще се занимаваш сега? — рязко отвърна Талия. Правоъгълник от светлина очерта портата на Каркарон и изчезна. — Видя ли? Някой идва насам.

Мендарк се нахвърли и така разтресе Лиан, че зъбите му изтракаха.

— Зейните са си все същите! — ръмжеше Магистърът. — Отново си ни предал!

Талия го дръпна настрани и рече с нетърпящ възражения тон:

— Остави го на мен! Бъди нащрек, сигурно са забелязали фенера. — Хвана Лиан за палтото и го изправи. — Можеш ли да ходиш?

Той изломоти нещо. Искаше единствено да заспи. Талия го подкрепяше, докато се мъкнеха край амфитеатъра.

— За твое добро ще е да обясниш всичко смислено — прошепна ледено в ухото му, но Лиан долови, че е готова да го изслуша.

— Никога не бих й сторил зло — изфъфли той. — Поне това знаеш.

— Ха, знам ли и аз…

Започна да й разказва, но бе стигнал само до тръгването от Готрайм, когато Мендарк ги догони.

— По-бързо! Онези идват.

Лиан пльосна по лице в снега.

— Ще ти се да отидеш пак при Рулке, а? — изсъска му Магистърът и го изправи. — Защо ли не те бутна в пропастта…

— Рулке се отнесе с мен по-почтено, отколкото всеки от вас — враждебно изръмжа Лиан.

Талия се върна тичешком при тях.

— Подгонили са ни! Видях петима или шестима.

Лиан недоумяваше защо на Рулке му е щукнало първо да го изхвърли от кулата и веднага след това да го залови отново. Но дали каронът знаеше къде се е озовал той? Може би само искаше да прогони тези двамата.

— Мендарк, забави ги малко — отсече Талия. — Аз ще отведа Лиан надолу. Ще те чакаме при Черното езеро.

— Тук не мога да се браня от тях!

Тръгнаха припряно по заледените стъпала, изсечени в скалата. Мендарк спря на място, където каменният ръб се стесняваше и никой не би успял да се промъкне покрай него.

— Вървете… Не, почакай!

— Какво има? — настръхна Талия, която не различаваше изражението му в мъждукането на фенера.