Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Каква ирония?

— Ти си въплътеният образ на Елиенор, но ще ми поднесеш отново цялата вселена.

Очите му сияеха и за миг Каран се увлече по безграничните му мечти. Признава пред себе си, че всъщност иска да опознае дарбите си на трикръвна, каквито и да бяха те, още откакто Тенсор й бе признал истината. Вдигна глава и страшните очи на карона приковаха погледа й. Тя потръпна отново.

— Ще го направя. Покажи ми машината и ми обясни как действа.

На половината път по издатината в рида гашадът, заловил Лиан, се подхлъзна на скрит в тъмата лед и падна тежко. Лиан отлетя настрани, хързулна се от пътеката и се заклещи между два камъка. В призрачната светлина на луната струйката кръв по главата на зашеметения гашад изглеждаше черна.

Лиан изстена и се напъна да стане, но не намери опора под краката си. Само раменете му го задържаха между камъните. Гашадът пристъпи към него, но се олюля като от удар в гърдите. Започна да се бори с невидим противник. Опря се на коляно, стовари се назад, извъртя се и започна да блъска някого в земята. Талия изпъшка страшно и се появи пред погледа на Лиан. Нямаше сили да поддържа илюзията. Гашадът пак заби главата й в земята.

Щеше да я убие. Лиан се напрегна, изскочи нагоре и запрати камък по гашада. От усилието пак се подхлъзна и се озова в предишното положение.

Все пак бе успял да цапне противника на Талия зад ухото. Тя имаше време да свие крака и да изрита гашада по-надалеч от себе си. Той се затъркаля надолу, отскочи от скална издатина, напразно се помъчи да впие нокти в леда и падна от ръба. Сред трополенето на съборени отломки виковете му долитаха все по-слабо.

— Помощ! — изписука Лиан.

— Подай ми ръка — прошепна Талия.

— Не мога, хлъзгам се. Ей сега ще падна!

Тя изохка силно, пропълзя по-напред и стисна китката му. Лиан раздвижи другата си ръка, но се хлъзна пак и увисна с цялата си тежест. Талия се плъзна надолу и се блъсна в двата камъка, които бяха го задържали. Едва не го изпусна, беше изнемощяла.

— Няма да те задържа дълго.

Той размаха крака, изрита буца замръзнал сняг и се закрепи за скалата.

— Изтласквай се колкото можеш, защото нямам никакви сили — подкани го Талия.

Той намери опора и с другото си коляно, след миг беше в безопасност. Тя го пусна и легна по гръб. Лицето й беше окървавено.

— Благодаря ти — промълви Талия.

— И аз ти благодаря. Зле ли ти е?

— Не. Още минута и ще се оправя.

— Минутата вече изтече. Наблизо сигурно има още гашади. Дай ръка.

Крепяха се взаимно и се спускаха мудно по билото. Изведнъж нещо се размести в съзнанието му, той се замая и седна по неволя. Прилошаването отмина веднага.

— Няма го… Няма го!

Беше се случило немислимото. Талия побърза да запуши устата му с длан.

— Млъкни, тъпако!

Лиан се успокои.

— Принудата на Рулке я няма!

Значи Каран се бе спазарила.

— Рулке е получи каквото е искал! — скастри го Талия. — Кой знае какво ще направи сега? Ако можеш да ходиш, нека да слезем веднага в гората.

— Да ходя ли?! — невъздържано възкликна Лиан. — Мога да се премятам презглава дотам.

Тя се усмихна въпреки опасенията си. Лиан обаче се замисли какво може да сполети Каран и заплака безмълвно.

След няколко часа се добраха до гората и с облекчение се скриха в нея. Стигнаха и до уговореното с Мендарк място недалеч от Черното езеро. Не запалиха огън и Лиан се свиваше мълчаливо в спалния чувал на Талия. Разказа й патилата си до края и когато тя престана да му задава въпроси, той се настани удобно и затвори очи. Ликуването бе отминало сега и се чувстваше по-отпаднал от всякога.

Сънят му бе прекъснат от страшни видения. Ококори се. Луната и мъглявината-скорпион се засрещаха в небето и за миг извитата опашка на скорпиона допълни нощното светило до пълен, червено-черен кръг. Лиан се опомни и отново виждаше само луната в три четвърти й светещото петно газ, които се разминаха и потеглиха в противоположни посоки.

Опря глава на скръстените си ръце и се отпусна, но сънят не идваше. Знаеше защо Рулке го е освободил. Каран се бе съгласила да изпълни исканията му. Лиан обаче не умуваше над наближаващите сътресения за целия свят. Интересуваше го само какво ще причини Рулке на Каран. Какво щеше да я принуди да върши?

Мендарк се приближаваше между дърветата, ботушите му тъпчеха шумно снега.

— Какво е това?! — вдигна той фенера си към натъртеното лице на Талия. — Той ли…