— Ето какъв бил Каркарон — промърмори Игър, сякаш се боеше, че всеки миг ще бъде обсебен отново. — Що за средоточие на лудостта и злото…
— Не съм идвал тук, откакто убиха бащата на Каран — обади се Тенсор.
— Чувал съм, че го причакали на пътеката към Шазмак — обърна се Лиан към него.
— Общо взето… Всъщност е намерил смъртта си пред самия праг на кулата. Не успях да проумея това нещастие. Тук няма нищо, което би привлякло разбойници и бандити. Повдигнете ме — помоли Тенсор.
Аспър и русата Зара хванаха носилката откъм главата му и я задържаха под ъгъл. Тенсор задълго се вторачи в Каркарон. Погледна и луната.
— Прокоба за обреченост! А сега и Каран е там. Тя също няма да се върне! Пуснете ме.
Зара се подхлъзна на заледените камъни, носилката се килна странично. Тенсор по инстинкт се хвана за палтото на Лиан, копчетата се отскубнаха и верижката на врата на Лиан се скъса. Нефритеният амулет падна в снега и се обгърна в зелено сияние под мъждивата светлина.
— Какво е това?! — в един глас ахнаха Игър и Шанд.
— Талисман, който ми подари моята майка — обясни Лиан и се наведе да го вземе.
Игър настъпи амулета и протегна ръка, но я отдръпна като ужилен.
— Не е вярно! Омагьосан е.
— Да, Фейеламор направи нещо с амулета в Шазмак — призна Лиан, — но нали Малиен сне заклинанието от него по пътя към Катаза?
— Така е — потвърди Малиен, хвана амулета и го поднесе към очите си. — Този е съвсем подобен на първия, но носи белега на Рулке. По някакъв странен начин е въплъщение на Рулке. Гибелна вещ. Лиан, как се сдоби с това?
— Имам го от дванадесетгодишен.
— Не и този. Изнесъл си го от Нощната пустош и несъмнено е направен от Рулке.
— За какво служи? — намръщи се Шанд. — Ухо , с което да подслушва отдалеч? Може да чул всичко, което сме обсъждали. Може да ни чува и в момента. Какво гнусно предателство!
— Оковете го! — изрева Игър, попаднал в плен на отколешния ужас. — Защо не ме послушахте още първия път?
— Престанете — помоли ги Надирил. — Не допускайте страха да засенчва здравия ви разум.
Всички огледаха амулета… освен Игър, който не можеше дори да го докосне, и Тенсор, който не искаше.
— Какво ще кажеш, Мендарк? — попита Шанд.
— Съгласен съм, че носи белега на Рулке, но не долавям никакво зловредно влияние.
— Дайте ми го! — натърти Надирил и се взря придирчиво в амулета. — Шанд е прав. Тази вещ може да се окаже смъртоносна и докато не се уверим какво представлява, трябва да бъдем нащрек. Съжалявам, Лиан.
Старецът пусна дребното украшение в снега и го стъпка, но само го заби надълбоко в снега.
Преди да се е усетил, Лиан бе хвърлен от радостта в познатата безнадеждност. Накараха го да стои разкрачен, докато вбесеният Баситор го окове. Леденият метал лепнеше по кожата. Мендарк пусна ключа в джоба си.
Лиан се тръшна в снега, сляп за всичко наоколо. Този път нямаше спасение.
Случката с амулета разедини групата. Щураха се из амфитеатъра и край него, никой не предлагаше нищо. Слънцето залязваше зад планините и назъбените им очертания чернееха под тъмното небе. Каркарон изпъкваше още по-грозен.
Малка сянка се прокрадна до Лиан.
— Какво има, Лилис?
— Аз ти вярвам. — Пръстите й оставиха нещо твърдо в ръката му. — Това е моят нож. Не мърдай, докато сваля оковите. После ще им отвлека вниманието и…
— Благодаря ти, но не мога. Каран е в кулата. Няма да я изоставя.
Лилис остана до него в очакване да притъмнее и над източния хоризонт да се издигне луната. Сякаш по даден знак блеснаха светлини във всеки прозорец на Каркарон, тъмночервени и променливи. Изглеждаше, че мрачната луна се е свряла в твърдината.
Светлините угаснаха, кулата пак почерня, но стърчащите по нея шипове, прътове и кълба заискриха бледо. За миг се появи и трепкащ зелен ореол около Каркарон. Настъпи сякаш нескончаема тишина.
Съвсем ненадейно над върха на кулата сякаш изгря ново слънце и разпръсна яркочервени лъчи, които принудиха всички да закрият очите си. Силуетът на Каркарон се разкриви, все едно по каменните зидове плъзнаха вълни, все по-ускорени и звънящи. От основите се разнесе разтърсващ тътен, залюлял и скалите под краката им.
Грохотът се превръщаше в бръмчене, изтъняваше до чегъртане на нокти по дъска и накрая до стъргане на нож по стъкло. Вече звучеше като пронизителен вой на милион безтелесни души в пустотата. След миг престанаха да го чуват.
Настъпи неочаквано затишие, но напрежението не спадаше. Островърхият покрив на кулата се разцепи и зелените плочи се разхвърчаха като конфети. Във въздуха щръкнаха разкъсани ивици бронз и наподобиха цъфнало цвете.
Читать дальше