Иън Ървайн - Тъмна е луната

Лиан я обходи и опипа стените навсякъде. Разбира се, нямаше да избяга през дебелите каменни зидове, нито през тясната дупка в пода.

Не можеше да не си спомни историите за затворници, които сам бе разказвал — отравяне на кръвта от ухапване на плъх, окапали ходила и китки, лудост, изтезания и смърт. Не се съмняваше, че Игър е решил да го прекърши колкото се може по-скоро.

След незнайно колко часове горе замъждука светлина.

— Вода, дайте вода! — разкрещя се Лиан.

Фенерът бавно доближи решетката над главата му.

— Време е за вечеря — изсмя се уелмът.

Лиан освирепя. Щом онзи слезеше, щеше да му строши главата с юмруци и да изхвръкне по стълбата. Настрои се да убие всеки по пътя си, за да се махне оттук.

И тогава върху лицето му се посипа дъжд от гъсти едри капки. Някаква кост го удари по темето. Избърса очите си с пръсти, но беше изцапан от главата до петите. Мазното, лъхащо на гнило месиво се просмукваше в дрехите му.

— От пода ли да го ям?! — изврещя той.

Уелмът се подхилваше.

— Моля ви, дайте ми вода! — примоли се Лиан.

— Ближи я от стените! — ехтящо отвърна уелмът и светлината се отдалечи.

Накрая Лиан не издържа на жаждата и започна да ближе варовитите струйки. Гладът го накара и да събере гнусотията от пода. Не можеше да я понесе и стомахът му я изхвърли в отходната шахта. Легна на мокрия под и се опита да поспи.

Събуди се напълзян от хлебарки, събрали се на пиршество с вечерята му. Полазиха го бълхи и въшки, хапеха го навсякъде. Нещо изцвърча до ухото му сякаш от удоволствие. Лиан замахна и мършавият плъх отлетя по пода, но скоро се върна.

Дълго се мъчи, преди да проумее колко е безсмислено да се бори с тази напаст. Хлебарките шумоляха, въшките и бълхите си похапваха на воля от него.

Вторият път го събуди звучно хрущене до главата му. Плъхът се бе настанил на рамото му и обираше насекомите от косата му. По-страшно падение от това не можеше да си представи.

Все си мечтаеше как Каран ще дойде, но окаяните минути се проточваха в часове, те пък в дни на кошмарно унижение, които можеше да отброява само по изсипаните през решетката порции гадни отпадъци. Уелмът се забавляваше, като всеки път успяваше да оплиска Лиан с помията. Каран не се появи. Доскоро щеше да преобърне света заради него, но сега вече не я интересуваше. Беше го изоставила. Лиан си втълпи постепенно, че и тя не означава нищо за него.

Връзката чрез сънищата само подсказваше на Каран колко страда той. Денем и нощем се опитваше да направи нещо, за да го освободи, но усилията й оставаха безплодни. Похарчи и трите златни тела (прилошаваше й, щом помислеше какво би могла да стори с толкова пари) за подкупи, никой обаче не искаше или не смееше да й помогне. Накрая потисна гордостта си и помоли да бъде приета от Мендарк. Забеляза у него още по-голяма прилика с влечуго. Той се държа учтиво, предложи й вино и сладкиши, но беше неумолим. У нея крепнеше убеждението, че Магистърът сериозно се е уплашил от Игър.

Нямаше друг изход, освен да отиде при Надирил. Слугата я пусна веднага. Библиотекарят седеше до огнището с Лилис, която му четеше на глас стихове от дълъг свитък. Джеви беше в пристанището и помагаше на Пендер в ремонта на кораба. Надирил изтъкна на момичето дребните грешки в произношението, ритъма и интонацията, заръча й отново да прочете стихотворението наум и се обърна към Каран.

— Дошла си да молиш за Лиан.

— Обвиненията срещу него са чудовищни лъжи. Как може да им хрумне, че се е съгласил да помага на Фейеламор? Каква нелепост!

— Права си, но прозвуча убедително. Мендарк и Игър толкова се страхуват един от друг, че са готови да вярват и в нелепости. Как е Лиан?

— Не знам. Не ме пускат в тъмниците.

— Сигурен съм, че се отнасят добре с него.

— Аз пък не съм. Чувствам колко е нещастен. Не можеш ли да им повлияеш някак?

— Горкият Лиан! — Лилис припряно остави свитъка. — Толкова мил беше с мен. Знам, че ще успееш да му помогнеш.

Надирил протегна ръка и Каран го издърпа да стане.

— Хайде да го навестим.

Когато старецът, придружен от Каран и Лилис, застана пред потаен вход към подземията на Цитаделата и настоя да види Лиан, започна голямо суетене. Не смееха да му откажат, то се знае, но един от уелмите хукна в една посока, а страж на Мендарк — в обратната.

— Почакайте тук, моля — спря ги друг страж.

Надирил го блъсна непреклонно.

— Заведи ме в килията на Лиан! — прошумоля смразяващо гласът му.

— Той не е в килиите — притесни се стражът. — Отведоха го в долните тъмници.