Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Търсех документи за Кандор.

— Лъжец! Заварих те в тайния архив, в самото хранилище!

Лиан се подвоуми.

— Хайде! — настоя Игър. — Може би животът ти зависи от отговора.

— Вратата беше отворена — плахо обясни Лиан. — Както и всички други врати в архивите.

— Примамили са те в капан! — поклати глава Надирил. — Ама че приумица, Игър… Това до голяма степен обезсилва обвиненията ти и ни кара да се усъмним в собствените ти подбуди.

— Не знам кое къде се съхранява в архива — продължи Лиан. — Още търсех, когато ти ме изненада.

Напомни им за съмненията си, свързани със смъртта на сакатото момиче, и обясни какво писмо от Кандор е намерил в Цитаделата преди година.

— Защо не ми каза още тогава?! — Мендарк удари с юмрук по масата. — Дай да видя писмото.

— Унищожих писмото в Катаза — укроти го Малиен. — Реших, че е по-добре тази кутия с тайни да не бъде отваряна.

— Фейеламор обаче я отвори. Трябва да знаем съдържанието на писмото.

— Разполагам с чернова — престраши се Лиан. — Намерих я в спалнята на Кандор. Имаше и по-късно писмо до Ялкара.

Каран извади писмата, които бе пазила грижливо толкова време. Игър ги прегледа нехайно и ги захвърли на масата.

— Само ни отвличаш вниманието!

Но Мендарк беше готов да си скубе косата.

— Лиан, защо не спомена и думичка по-рано? Ако знаех, че Кандор е подозирал Рулке, щях да се отправя веднага към Хависард. И щях да бъда там седмици преди Фейеламор! Щях да се сдобия със златото!

Отново го налегна безсилният гняв от провала, а заяждането на Игър, че може да ги е предал, го уязви още по-силно. Игър се изправи, лицето му се скова като маска.

— Съзирам и друго обяснение — заяви той мрачно. — Замислете се над уликите — документи, на които Лиан се натъква загадъчно, но признава пред нас, чак когато го принудим. Многобройни разговори с нашите врагове. Оправдава се убедително, както подобава на умел разказвач. Но дали е правдив? А вие ще повярвате ли на човек, който дни наред е оставал насаме с Рулке и с Фейеламор?

Мендарк подръпваше неспокойно брадичката си и поглеждаше към Надирил и Малиен.

— Фейеламор се появи и в Хависард да търси златото едновременно с мен. Как да повярвам, че е съвпадение?

— Изобщо не е съвпадение — отсече Игър. — Лиан бе осведомен какво търсиш. Знаем, че е сговарял с Рулке, а в Катаза — с Тенсор и Фейеламор. Търпението ми се изчерпа. Обвинявам го, че ни е предал на Фейеламор!

Лиан онемя от страх. Каран се изправи мигновено.

— Що за безсмислици! — изкрещя тя. — Изобщо не сме виждали Фейеламор през всичките месеци, когато пътувахме от Катаза до Чантед.

— Но тя беше тук съвсем наскоро — провикна се и Игър. — В тази зала, подслушваше на предишната ни среща.

— Какво?! — смотолеви Мендарк.

— Така е. Нищо не пречи и сега да разменя мисли с Лиан, както Рулке е достигнал до съзнанието му в Тулин.

Каран пребледня.

— Кой ти каза това?

— Аз — отвърна Надирил.

— Отречи, ако смееш! — разбесня се Игър.

Каран мълчеше.

— Е, отричаш ли? — подкани я Мендарк.

— Не мога да отрека, но…

— В такъв случай съм задължен да се отнеса сериозно към обвиненията на Игър, макар и да ми е ясна истинската му цел — стреми се да прикрие собствените си непочтени деяния.

— Ако не се доверявате на Лиан, защо го допускате на тези срещи? — вметна Надирил. — Ако пък му се доверявате, какъв е смисълът в тези игрички? Виждам, че го превръщате в пешка и всеки от двама ви изкривява истината за собствена изгода.

Разпитаха наново Лиан часове наред, накрая лицето му прежълтя от изтощение и всички в залата искаха на това да се сложи край. Игър не отстъпваше.

— Съдейки по случката в Тулин, той е предал и нас, и Фейеламор на Рулке. Склонността му към измяна е стъписваща. Който е предал веднъж…

Поискаха от Каран да разкаже за онази нощ.

— Няма да ме заставите да говоря във вреда на Лиан.

— Ще те принудим, ако се наложи — възрази Надирил, — макар че предпочитаме да не го правим.

И Лиан се надигна.

— Кажи им, Каран! Нека всичко да излезе наяве! Тогава ще се убедят, че не съм направил нищо недостойно.

Заблуждаваше се. Щом Каран сподели какво е преживяла в Тулин, всички се втрещиха като Шанд. Игър пребледня, в бузата му заигра мускулче.

— Още първия път съм бил прав! Да бяхме го довършили в Сухото море!

— Но защо се държи така?! — зашепна отчаяно Каран на Малиен. — Не разбирам…

— Игър вече е бил обсебен от Рулке — тихичко отвърна Малиен. — Смразява се от ужас при мисълта, че Рулке може пак да се докопа до съзнанието му чрез Лиан.